Препрочитаме любими откъси от „Разследванията на инспектор Гамаш“ с Бележките на Луиз Пени.

Част V. „Отровни думи“

В пета част от „Бележките на Луиз Пени“ се връщаме към „Отровни думи“, за да си поговорим отново за човешката природа, вдъхновението и един „малък проблем“ в Трите бора.

Стр. 9

– Навред около нас. Виждал ли си светлината в нощното небе?

– Мислех си, че е Северното сияние.

Розово, зелено и бяло преливаха на фона на блещукащите звезди. Сиянието изглеждаше като живо, като нещо, което грее и расте. И се приближава.

Оливие Брюле сведе поглед. Не издържаше вече взора на тревожните, обезумели очи насреща му. Tази история бе станала част от живота му толкова отдавна, но винаги си бе повтарял, че е измислена. Беше просто легенда, приказка, преразказвана многократно и всеки път разкрасявана все повече и повече. Край огньове като този тук.

Беше само една приказка, нищо повече. Напълно безобидна.

Бележката на Луиз:

Идеята за тази книга – както темата на сюжета, така и митологичната тема и заглавието на книгата, дойде напълно неочаквано, докато с Майкъл бяхме във Ванкувър. Посетихме прекрасната им художествена галерия, където имаше изложба на една от любимите ми художнички – Емили Кар. Тя рисува в преливащ, почти абстрактен стил, мистериозно улавяйки някакъв вид сънуван свят в район, наречен Хайда Гвай. Като част от изложбата имаше информация за нейния контекст и за устните традиции на Първите нации. Беше включена и биографията на самата Кар. В нея се описваше, че тя е била много, много близка с баща си, докато между тях не настъпил разрив. След това тя никога повече не го вижда, не говори с него и не говори за него. Един-единствен път се връща към станалото, като го описва като „отровните думи“. Докато стоях там, ми стана ясно, че искам да напиша книга за митовете, за силата на историите и на въображението. На възприятията. Тези редове са началото на история, втъкана в цялата книга.

Стр. 39

Повечето разследвания на убийства изглеждаха сложни, но всъщност бяха много прости. Трябваше само многократно да се задава въпросът „Какво се случи после?”

Бележка от Луиз:

Ха – това, което наистина се казва тук, е че добрият инспектор слуша. Внимателно. Всъщност стигнах до тази идея, докато работех като журналист в радио CBC, където през повечето време най-доброто, което можеш да направиш, докато вземаш интервюта, е да се отдръпнеш и да помогнеш на човека да разкаже своята история, която често е болезнена. И да слушаш много, много внимателно.

Стр. 36

Веднъж бе чул от един съдия, че най-хуманният начин да екзекутираш затворник е да му кажеш, че е свободен. После да го убиеш.

Гамаш се бе борил против това, бе спорил, бе ругал. Накрая, напълно изтощен, бе разбрал, че е истина.

Бележка от Луиз:

Това е нещо, което един гимназиален учител каза на класа ни почти между другото. Не си спомням контекста, но си спомням, че бях потресена. И се връщах към тази идея отново и отново. Докато, когато поостарях и си дадох сметка за собствената си смъртност, не започнах да мисля, че може би е истина. Това в никакъв случай не е призив за смъртните наказания, които смятам за нещо отвратително. Просто допускане, че може би най-добрият начин да си отидеш е, когато не знаеш. А и ми хареса да покажа и тази страна на Гамаш. Че не подхожда догматично. Че винаги е готов и способен да погледне отвъд въпросите и да промени своето мнение.

Стр. 45

– Направо не ми се мисли какво е мнението на Гамаш за нас – обади се Мирна. – Всеки път, щом дойде, тук го чака поредният труп.

– Селата в Квебек са се специализирали в различни неща – отвърна Клара. – Някои са добри в производството на сирене, други – на вино, трети – на керамични съдове. Ние произвеждаме трупове.

Бележка от Луиз

Е, това е изправяне лице в лице пред малък проблем. Няма нужда да се преструваме, че броят на труповете в Трите бора (селце, което непрекъснато се описва като идилично) е нормален в каквото и да е отношение. Затова мога просто да приема тази липса на нормалност, да я заявя открито, дори да се позабавлявам с нея и просто да продължа. Наистина не се бях замисляла за това, когато започнах да пиша книгите. В резултат, тъй като не исках прекалено да размивам достоверността, много от действителните смъртни случаи вече се случват другаде. Но разследването се извършва в селцето.

Стр. 50

По време на разследване на убийство винаги някой лъжеше. Ако първата жертва на войната бе истината, то в разследванията първи падаха в битка лъжите на хората – онези, които повтаряха на себе си, и онези, които казваха един на друг. Невинните лъжи, които им помагаха да станат от леглото в студените и тъмни сутрини.

Бележка от Луиз:

Книгите за Гамаш безспорно са криминални романи, класически истории с убийство и загадка, но най-голямата загадка във всяка книга е човешкото поведение. Човешката природа. И част от тази природа е безспорното и умишлено избягване на истината за самите нас. Обичам да изследвам тази тема. Какво ни мотивира. Томас Хобс казва, че адът е истина, която сме видели прекалено късно. Това е водовъртежът, около който се завърта „Отровни думи“.