С първите си два романа тя доказа, че вае езика като глина и смело навлиза в теми, скътани дълбоко в човешкото сърце. В третия си роман Виктория Бешлийска придърпва нишата на времето, за да изтъче текст, който свързва преди и сега, горе и долу, вътре и вън. Вдъхновена от котленското килимарство, историята в „Нишка“ се движи като совалката на стан – от днешния ден към миналото 130 години назад и после обратно от далечното към по-близкото време. 37 глави разказват за седем жени от три различни столетия. Структурата на „Нишка“ не просто привлича с необикновеността и символичността си, тя е движещата сила, която свързва всяка от историите със следващата и неотменно втъкава разказа в читателя, и читателя в разказа. Всичко и всички са свързани в „Совалката на разказвача“ на Виктория Бешлийска.

Ето какво разказва самата Виктория Бешлийска:

Жените от моя майчин род винаги са ме вдъхновявали и преди няколко години у мен се зароди идеята да напиша роман, посветен на тях. Те са с корен от Еленския Балкан, а още от детството си познавам чертите и на други балканджийки, затова сметнах за важно бъдещата книга да излезе извън обсега от хора и спомени за семейството ми. Започнах бавно и с наслада да проучвам други реални жени от Елена и околията и колкото повече се провирах в техния свят на сила, издръжливост и устрем, толкова по-смайващи истории откривах. Няма вдъхновение без удивление, знаем. През това време обаче не изпусках от око едно друго градче в Балкана, омагьосало ме с чудните си тъкани, и знаех, че основната нишка на разказа ми ще дойде от там. Става въпрос за Котел и онова, с което той е най-прочут след своите възрожденци – килимарството.

Беше началото на миналото лято, когато се местех от един апартамент в друг. За дълъг период от време заниманията ми бяха основно битови, може би помните историите, свързани с Жената в ремонт, които разказвах тук. Един ден, насред пълния с кашони и чували хол, от който предстоеше да си тръгна, седнах да отдъхна за малко. Затворих очи. Единственото, което усещах, беше че съм изтощена и трябва да остана в покой поне четвърт час. Под клепачите на умората винаги е лепкаво, тъмно и безпаметно. И при мене беше такова.

Изведнъж, като от нищото, съзнанието ми се проясни. Силен прилив дойде отнякъде и някаква идея напираше да изкристализира в главата ми. Чувалите около мен и налегналата ме умора рязко изчезнаха. Станах и хванах първото, което намерих за писане – бял лист и молив. Започнах да рисувам концентрични кръгове. От тях заизлизаха лъчи, сочещи женски имена и години. След малко под кръга се появи права линия, над която като флагове се развяха кутийки с описани накратко събития. Продължих да чертая, драскам, изчислявам години и водя откъслечни бележки встрани трескаво, докато междувременно надничах в тефтера със записките си за Елена и еленчанките. Помня, че когато хванах листа, часът беше 14:05, а когато пуснах молива – 20:00 ч. Шест часа беше отнело да изкристализира онова, което дойде светло, но неочертано в главата ми.

Днес ви показвам какво имаше на листа в края на онзи ден. Разбира се, сега изглежда много по-красиво, благодарение на издателство „Софтпрес“. Нарекох го „Совалката на разказвача“ и представлява схемата, по която се движи повествованието в романа „Нишка“. Прилича на совалка на стан и свързва съдбите на седем жени в период от 130 години, като започва от нашето съвремие, връща се през различни десетилетия назад до 1893 година, сетне отново се провира измежду годините и героините, за да стигне до днешния ден. Прави това няколко пъти. Всяка жена има своето отредено време в романа и ще видим как едно денонощие може да побере в себе си повече от един век.