Първият роман на Мария Пеева, известна като Мама Нинджа, и доктора по клинична психология Люси Рикспуун се чете на един дъх, но топли дълго. „Писмо до сестра ми“ е история за две сестри като двете страни на монета – неразривно свързани, но и неоспоримо различни, и за онези малки нащърбени ръбчета във всеки от нас, които ни помагат да се напасваме с другите. Това интервю беше излезе със съкращения в сп. Книжарница, а специално за читателите на Софтпрес го публикуваме в пълния му вид.

Двете се познавате единствено онлайн. Идеята за романа ли ви събра, или задочното ви познанство чрез електронни писма роди романа?

Люси: Да, запознахме се на фейсбук стената на обща приятелка. Аз имам много малко „непознати“ приятели във фейсбук и преди да се „сприятелим“, следях коментарите на Мими. Светла, на чиято стена се развиваше това, беше решила, че взаимно ще се харесаме, и се оказа абсолютно права. Започнахме да си говорим в месинджър и да споделяме за живота си. Идеята за книга от писма между две сестри беше на Мими. Не й трябваше дълго да ме убеждава! Сега й е хрумнала идея за нова книга. Не ми позволява да обсъждам неща с нея в месинджър, защото щял да ми се изчерпа ентусиазмът и написаното по-късно нямало да звучи по същия начин. Ако искам да я изнервя, започвам да й разказвам за някой психологичен феномен, за който иска да й напиша статия в блога – биполярно разстройство, депресия, психопатия.

Светлана, Мария и Люси – заедно офлайн
(снимка Ивелина Чолакова)

Мария: Да, Светлето ни запозна покрай някакви рецепти може би. Светла е голяма кулинарка, Люси също. Аз съм съвсем обикновена готвачка, ама каква мусака правя.  Извинявайте, винаги се отклонявам ужасно от въпросите. Всъщност първо си разменяхме само коментари под постовете, после „зачатихме“ в месинджър за какво ли не. Аз се интересувам от психология и съм учила малко – ей така, за обща култура. Уплаши ме тази специалност. Открих, че с когото и да си говоря му слагам диагнози, и това още на първия семестър. Казах си – леле, докато завърша, ще пратя някого в психиатрична клиника. Истината е, че Люси, макар и да е толкова далеч и да не съм я виждала „на живо“,  страшно много ми помогна, когато родителите ми се разболяха от деменция – и двамата. Не знам дали изобщо осъзнава колко полезни ми бяха съветите й, когато имах чувството, че полудявам. Тя успя да ми помогне да го приема и да спра да се самосъжалявам или да изпитвам вина, да си задам правилните въпроси. Тогава осъзнах, че колкото и да сме далеч физически, я чувствам много близка и мога всичко да й кажа. Иначе е ужасен човек. Само пуска рецепти за вкусотии, за да изкушава хората. Много се радвам, че ще дойде за премиерата.

Премиерата на романа ви е на 6 ноември, Люси ще дойде специално от САЩ и това ще бъде първата ви среща „на живо“. Какво очаквате една от друга? А от срещата с читателите?

Люси: Не очаквам кой знае каква изненада, защото с Мими говорим непрекъснато. За срещата с читателите, мисля, че и двете се вълнуваме. Любопитни сме дали книгата ще се хареса на, дали читателите ще разпознаят себе си в редовете на „Писмо до сестра ми“.

Мария: Очаквам Люси да е с много шикарна чанта и обувки. Очаквам и да намерим поне малко време да се видим на чаша вино, защото програмата ще е много тежка. Тя е тук само за два дни и не знам колко събития ще успеем да вместим. А за срещата с читателите се вълнувам толкова много! Голяма част от тях са ми приятели и последователи от „Мама Нинджа“. Макар да не познавам всички „на живо“, с тях имам близка връзка. Те са все хора, с които сме на една вълна и се харесваме, нищо че не винаги сме на едно мнение. Все сме мами нинджи J Семейните теми ни вълнуват и вярвам, че книгата ще им хареса.

Доколко блогът „Мама Нинджа“ на Мария и практиката на Люси като терапевт помогнаха за създаване на „Писмо до сестра ми“?

Люси: Лора е „психолог“ умишлено, изборът на нейната професия цели да обогати познанията на читателя на тема психология. В България имаме нужда от повече информация за това как можем да се възползваме от психологичната помощ и какъв точно специалист ни е необходим. Професиите психолог, психотерапевт, социален работник, психиатър не са разграничени добре в представите на потребителя на психологична помощ. Имам и друга болна тема – че психологията като професия в България е разграден двор. Няма регулация! Това води до ниско качество на този вид помощ и липса на доверие у потребителя.

Мария: Покрай блога срещнах прекрасни жени – привидно крехки, но със здрава сърцевина, уж кротки, но всъщност борбени, притиснати от обстоятелствата, но без да губят надежда. Жени, които не се отказват да търсят своя смисъл и своето щастие, дори понякога да е на грешното място. Частица от техния живот съм вложила в Радост. Вложила съм и много от себе си. Всъщност Радост – това съм аз, но с друг живот и при други обстоятелства. Някой би казал – с друг късмет. Още нещо, за което блогът много ми помогна, е, че ми вдъхна кураж да съм откровена. Благодарна съм на всички, които ми пишат. Вдъхновяващо е, когато някое уж непознато момиче ти каже, че си му помогнала, че се е намерило в думите ти. Как може такива хора да са ти „непознати“? Щом те се познават в теб, значи малко или много и ти ще се познаеш в тях. Бих искала да прегърна всички тези момичета и да им благодаря и ще го направя на премиерата, само да успеят да дойдат. Между нас, жените, има много силна връзка на някакво съвсем несъзнателно, инстинктивно ниво. Връзката на майчинството, на любовта към живота, към децата. Усещам тази връзка всеки път когато се усмихна на нечие детенце. Имам чувството, че майка му наднича през моите очи. На някакво примитивно ниво ние всички сме началото, ние сме Майката. И този инстинкт спасява живота. Ако зависеше от жените, на този свят нямаше да има войни. Разбира се, може и всичко това да са пълни глупости и аз да съм просто една наивна неофеминистка. Ето, отново се прояви проклетата ми склонност да оспорвам всичко, най-вече себе си.

Снимка от премиерата на книгата, фотограф Ивелина Чолакова

В романа са споменати няколко книги, има ли конкретно заглавие, което ви провокира да влезете в ролята на автори?

Люси: Аз обожавам да чета, но в последните години рядко ми се случва да чета романи. Чета основно неща, свързани с психология, защото тя е изключително бързо развиваща се наука. Но купчината книги, които искам да прочета, когато ми остане време, расте и расте. Една от любимите ми книги е „Сборът на дните“ на Исабел Алиенде. Наскоро пък посетих къщата на Хемингуей и това поднови любопитството ми към него като писател.

Мария: И аз обожавам да чета и през целия си живот съм чела. Най-вероятно ще продължа да пиша, защото това ме кара да се чувствам щастлива, но винаги ще си остана преди всичко читател, и то всеяден и ненаситен читател. Явно не съм дорасла още да подбирам и чета всичко наред. Автори, които са ме формирали като личност – Селинджър и Стайнбек. Автори, които обожавам: О‘Хенри, Моъм, Кинг, от съвременните – Дона Тарт. Чета и много български автори. Когато Люси дойде, ще я изненадам с една купчинка само на български автори. А трилърите са ми огромна слабост. Някой ден може би ще напиша. И ще е добър трилър, обещавам.

Има ли автобиографични моменти в историите на двете ви героини?

Люси: Пренебрежително малко. Но всички искат да знаят дали италианецът е от плът и кръв и ако е, какъв е телефонният му номер.

Мария: Този въпрос ми зададе и съпругът ми – с много обезпокоен тон, като прочете книгата. Има, да. Но по-скоро тъжните моменти, отколкото палавите.

Радост – една от двете главни героини, споделя прекрасна метафора за малките несъвършенства във всеки от нас, които ни помагат да се напасваме към другите като пъзел. Кои са любимите ви несъвършенства в героите на „Писмо до сестра ми“?

Люси: Радост е изключителен познавач на човешката душа, по това си приличат с Мими. Като се замисли човек, въпреки че животът на двете сестри на пръв поглед изглежда много различен, всъщност си приличат. В някаква степен и двете имат проблеми в романтичните взаимоотношения и решенията, които вземат за връзките си, не са от най-добрите. В известен смисъл фигурата на бащата е повлияла на избора им на партньори. Фигурата на майката пък е предопределила какви са те самите.

Мария: Много хубаво го казва Люси, ето защо гледната точка на психолога е толкова важна. Психологът успява да се абстрахира от ситуацията и да я погледне отстрани. Но е забавно да се види как, когато самата Лора попада в драматична ситуация, едновременно се гледа отстрани и в същото време страда. Човешката й природа се гърчи, а всичките й познания по психология я карат да се наблюдава и самоанализира. И когато в крайна сметка взема решенията си, познайте дали се води от знанията и ума, или от сърцето и инстинкта. Книгата е много истинска, ще видите. Харесва ми още как Радост се опитва да намери себе си и прави толкова ужасни грешки по пътя. Мисля, че точно грешките ни правят истински хора. Замислете се за тези, които обичате в живота си. Защо ги обичате? Заради качествата им или въпреки тях? Ако не можем да приемем и да обикнем несъвършенствата на човека до нас, ако се опитваме да го „поправим“, значи просто не сме един за друг. Изобщо, ако има някакъв трик, таен номер в семейното щастие, според мен е точно това – да обичаш недостатъците на човека до теб толкова много, че да ги виждаш като положителни качества. Моят съпруг (не в книгата) е идеалният мъж. И в същото време съм сигурна, че много други жени биха се потиснали от непоклатимия му перфекционизъм. Той е абсолютен маниак на тема контрол, а аз съм абсолютно неподатлива на контрол. И след 25 години брак ние все още ужасно се привличаме. В книгата героинята ми обича мъжа си. Но неговата слабост я дразни болезнено и в един момент тя осъзнава, че ако се бори за него, остава без сили да се бори за себе си. Няма как да промениш нещо, което не харесваш у друг човек. Остава ти вариантът да промениш себе си. И въпросът дали всъщност го искаш.

Авторките отговарят на въпроси от публиката. Фотограф Ивелина Чолакова

Всяка от вас има „своя“ героиня, пише историята на Радост и съответно – Лора. Редактирахте ли се една друга?

Люси: За нас беше важно да подчертаем автентичността на всяка от героините, за да може читателят да чуе „гласа“ й. Затова и почти не сме се редактирали.

Мария: Каква ти редакция? Първо писахме книгата точно като писма и отговори. Дори нямахме ясна концепция какво точно ще се случи. Героите се развиваха в действие и в един момент усетихме, че буквално оживяват. Те просто започнаха да си правят каквото искат. Беше адски интересен процес писането на тази книга. Точно както Радост очаква писмата на сестра си, така и аз очаквах да видя какво е сътворила Лора/Люси, докато спя. Междувременно дописвахме действието всяка поотделно. Защото писмата са връзката между сестрите и те не знаят какво всъщност се случва извън описаното в тях.

Кои са трите думи, които най-точно описват книгата според вас?

Люси: Хм… аз не съм от лаконичните, така че да побера книга в три думи е особен вид наказание за мен. Сигурно сестри, минало и настояще… Наистина не знам.

Мария: Книгата е историята на едно семейство. Семейство, в което има и обич, и тайни, и проблеми, и радости, и взаимна грижа, и споделеност, и чувство за вина, и още проблеми, и огромно вътрешно напрежение, и сложна динамика… Като във всяко семейство, впрочем. Може би „една семейна история“. А ако искате прилагателни – увличаща, стопляща, истинска. Ами да, такава е. Има ли други автори, които сами си хвалят книгата? Боже, излагам се!

Читателите живеят множество животи чрез книгите, които четат, но и книгите се променят в зависимост от това какво открива в тях читателят. Как си представяте читателите на „Писмо до сестра ми“ и има ли нещо, които бихте искали да знаят, преди да отгърнат първата страница?

Люси: Много мислихме на кого би допаднала книгата. Тествахме части от нея върху мъжка аудитория (Благодаря, Стойчо и Иван!), женска (Мерси, Деси!) и критична аудитория (Благодарности на Кристина!). Всички казаха, че книгата се чете леко и задържа вниманието. Колкото и да звучи нескромно, според мен това е чудесна книга за дъждовна или снежна събота, придружена с чаша чай, капучино или горещ шоколад!

Мария: Как си ги представям? Чувствителни, мислещи и… най-вече жени. Мъжете, които изберат тази книга, определено ще са хора, които искат да опознаят женската душа. Ама да я опознаят истински – отвътре, разголена и без грим. Моля ви, не очаквайте чиклит. Нямам нищо против този жанр, но книгата не е чиклит. Не искам някой да очаква това и да остане разочарован. Книгата е… книга. И любовен роман не е, нищо че има любов. Може би по-скоро е книга за душата. Ще ви достави удоволствие и ще ви накара да се замислите. Някъде може и да ви просълзи, другаде да ви усмихне, аз така обичам. Ще се огледате около себе си за Радост и Лора. Може би и в огледалото. Ще въздъхнете по италианеца. И ще ви се прииска да се обадите веднага, ама веднага на сестра си или на приятелката си – онази, която ви е виждала и разплакана, и слаба, и уплашена, без да се разочарова от вас. Ей така, просто да я чуете и да й благодарите, че я има. Всяка жена има нужда от сестра. Дори да не е родна.

Останаха ли ненаписани писма?

Люси: Ненаписани писма със сигурност има!

Мария: О, да. „Обичам те, сестричке!“

Софийската премиера отмина, но Пловдив ще посрещне романа на 17 ноември – бъдете с нас!