В рубриката „Нашите автори“ ви представяме лицата, които стоят зад книгите, заели специално място във вашата домашна библиотека. Писателите, които споделят любопитни подробности около своето детство и оформянето им не само като пишещи, но и като четящи хора.

Невена Басарова-Дичева е основател и управител на Първа детска академия за добри обноски, където обучава деца, тийнейджъри и техните родители как да се държат в обществото. Невена е сертифициран треньор по емоционална интелигентност, сертифициран експерт по социален етикет от престижната академия Minding Manners International в Лондон и създател на иновативната методика „Гъвкава дисциплина“, с помощта на която децата се възпитават в уважение към правилата и в същото време имат свободата и простора да се развиват. Носител е на годишна награда за обучение и развитие на списание Business Lady.

Любим детски роман: Пипи дългото чорапче. Харесваше ми приятелството в тази книга, новите думи, които измисляше, намираше решения за всяка ситуация и беше забавна. Като се замисля, сега преподавам точно тези неща в академията. Като по-голяма, любима ми беше първата книга, която прочетох на Емилио Салгари „Тайните на черната джунгла“. По-късно „Човекът амфибия“ на Александър Беляев остави следа в мен.

Герой от книга, на когото исках да приличам: Исках да съм като феята от приказката за Спящата красавица. Да имам магическа сила да помагам на добрите деца и хора.

Книгата, която не харесвах като дете: Приказката за Хензел и Гретел.

Историята, с която заспивах вечер: „Братче и сестриче“ от Братя Грим – баба ми я четеше или разказваше всяка вечер почти до първи клас. Тази приказка има голяма роля във възпитаването на емпатия. Тъга, обич, страх, съпричастност, истинска обич между брат и сестра.

Детска книга, която обичам да чета като голям: И до днес обичам да чета български народни приказки. Много мъдрост и човещина има в тях. „Житената питка“ е първата приказка, на която научих големия си син.

Най-голямата беля, която съм правил/а : Заключих се в хола, без да искам, изплаших се и взех една по-голяма статуетка от секцията, с все сила я хвърлих по стъклото, което се счупи, но не достатъчно, че да мога да премина през него, за да се измъкна. Реших да си помогна, като счупя няколко парчета стъкло, за да премина в коридора на свобода. Родителите ми после щяха да припаднат от ужас, защото наистина можех да пострадам сериозно…

Като дете исках да стана: Какво ли не?! Певица като Мадона, принцеса като Даяна, космонавт, лекарка, учителка, адвокатка, съдия, зъболекарка.

Спомням си, че се почувствах много горд/а със себе си, когато: Честно казано, и днес не съм от хората, които се гордеят със себе си, или по-точно изпитват гордост. Може би когато ми се роди по-малка сестричка и я пазих от „лоши деца“, се чувствах горда, че се грижа за нея. Сега се гордея със синовете си!