В рубриката „Нашите автори“ ви представяме лицата, които стоят зад книгите, заели специално място във вашата домашна библиотека. Писателите, които споделят любопитни подробности около своето детство и оформянето им не само като пишещи, но и като четящи хора.

Любомир Николов е писател с повече от 50 приказки зад гърба си, преводач на култовия труд „Властелинът на пръстените“ и автор на десетки книги-игри под псевдонима Колин Уолъмбъри. Сред последните му постижения са чудесният нов превод на „Малкият принц“ и веселата книжка „Азбучни гатанки“, отличена с второ място на конкурса „Бисерче вълшебно“.

Любим детски роман:  Като дете най-много харесвах „Ането“ от Ангел Каралийчев и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон“ от Селма Лагерльоф.

Герой от книга, на когото исках да приличам: Бях кротко дете – може би прекалено кротко – и затова завиждах на веселите пакостници в книги като „Макс и Мориц“ на Вилхелм Буш и „Чичо Пей и Асма Бей“ на Еню Кювлиев.

Книгата, която не харесвах като дете: За книга не мога да се сетя, но никак не харесвах приказката на Андерсен „Ледената дева“, в която накрая героят се давеше в студено швейцарско езеро. Звучеше ми много-много мрачно. По същия начин не харесвах „Студеното сърце“ на Вилхелм Хауф.

Историята, с която заспивах вечер: Много обичах да препрочитам вечер „Татунчо и Татунка на Луната“ от Николай Фол и „При орлите“, преразказана от Елена Консулова-Вазова.

Детска книга, която обичам да чета като голям: Приказките на Биатрикс Потър. Любимата ми е „Шивачът от Глостър“. Любопитното е, че от тази приказка случайно прочетох само част в едно руско детско списание и силно ме развълнува, но я открих цялата едва след много-много години, вече като възрастен.

Най-голямата беля, която съм правил/а : Когато бях съвсем малък, ми купиха цигулка. Беше толкова лъскава и красива, че от въодушевление исках веднага да почна да свиря на нея. За да не я пипам, нашите я сложиха на гардероба. Но това не ме спря. Тогава все още спях в детско легло със странични решетки, макар че вече решетките не се използваха. Взех едната от тях, подпрях я на гардероба като стълба и се изкатерих. Тъкмо докопах цигулката, когато стълбата ми се хлъзна и паднах долу, а цигулката изтрещя и се пукна. Така и не се научих да свиря на цигулка…

Като дете исках да стана: Откакто се помня, винаги съм искал да стана писател. Фантазирах, измислях си приказки и четях, четях до забрава. Някъде на около девет години започнах и да пиша – слаби истории, разбира се, но малко по малко напредвах.

Спомням си, че се почувствах много горд/а със себе си, когато: Като дете се увлякох безумно по френското списание за комикси „Вайян“ (по-късно промениха названието му на „Пиф“). Благодарение на него от рано научих френски. По някое време в списанието се появи рубрика „Среща с приключението“. В нея читателите разказваха свои истории, а художници ги оформяха като комикс. Веднъж реших да си опитам късмета и изпратих до редакцията писмо на доста тромав френски език, в което разказвах за едно мое приключение с приятели в планината. И представете си гордостта ми, когато видях историята публикувана на страниците на „Вайян“. Впрочем, почеркът ми трябва да е бил доста нечетлив, защото в текста ме представиха като Любоник Злавов от град Казамюк, България. Това обаче ни най-малко не помрачи радостта ми от тази първа официална публикация, и то в чуждия печат.