От 25 юли, във всички книжарници в страната, ще може да намерите третия роман на Виктория Бешлийска – „Нишка“.

Седем жени. Три различни столетия. Една нишка, която свързва всичко и всички!

В новия роман на Виктория Бешлийска 130 години се заключват в едно денонощие и отключват темите за произхода на женската сила и неделимата природа на времето. Сновейки между днес и някога преди, главите в „Нишка“ се движат като совалката на стан и рисуват извечната истина, че настоящият ден е проявление на всички минали и бъдещи времена. Че всеки от нас носи и предците си, и онези, които ще се родят. Но и че имаме свободата сами да начертаем своя път тогава, когато вземем силата на невидимото и я втъкнем във видимите неща. Това е книга, която носи утехата, че реалността е истинският спасител.

В тази статия ще ви представим героините чрез специална фотосесия и цитати от книгата за тях, за да може да сте подготвени за четенето на романа. Самата Виктория Бешлийска се превъплъщава във всяка една от героините си, а кадрите са дело на Невена Рикова.

Мария

„Мария се наведе, опря длани върху нагретите от юлската жега дъски и доближи зеница до процепа. Отвън в нея се взря червеното око на небето. „Толкова много залези, а само един подарен“, помисли си. Няколко минути и слънцето щеше да потъне изцяло сред сините гънки на Балкана, меки и гушливи. Мария усети, че за втори път днес душата ѝ се намества в нея като в люлка.
И се запита откъде долиташе тази скитница чак сега, къде беше живяла и как.“

Ружа

„Мелодията страстно пасваше на лятото и докато си припяваше „циганин как обича, зная, но още знам циганин как страда, щом остане сам“, Ружа започна да се смее. Смехът предизвика къси и учестени спазми в стомаха ѝ, после ошири ехото си към гърдите, силно залюля раменете ѝ и накрая излезе през гърлото зноен и див. Жената се превиваше над кормилото под напора му и удряше челото си о волана. Не беше присъщо за нея да не владее емоциите си, само че сега нямаше от кого и от какво да се притеснява. Колите не помръдваха и можеше да се отдаде на смеха за минута-две, докато песента свърши. Като вдигна глава и разтърка насълзените си очи, видя, че мъжът в ситроена пред нея я зяпаше втренчено в огледалото за обратно виждане. Помисли си как изглежда в този момент – жена, гонеща седемдесетте, бабè, биха казали някои, с бухнала огненочервена коса, сам-сама в субаруто си, се тресе и бие глава о кормилото, сякаш обхваната от бяс. Това я накара отново да прихне. Цялата се зачерви и едри сълзи, примесени с черна спирала за мигли, покапаха по блузата ѝ.“

Дана

„Дана имаше силна памет за домашните неща. Трябваше ли да ги помни, самата тя не знаеше, но ги помнеше. Можеше с точност да каже колко метра е била синята басма, която Иван ѝ донесе преди трийсет години от Пловдив и от която уши рокли за щерките си, колко бурканчета сладко от череши направи преди три години и колко – миналата година, колко дини се родиха на бостана през 1985-а и колко – през 1991-а, колко домата ѝ даде съседката Роска преди три лета, за да си запълни казана с буркани. Не водеше бележник за тези подробности, но те така дълбоко се вписваха в ума ѝ, че можеше да ги каже на сън. Със събраните битови данни не правеше разбори или планове. Просто ги складираше и държеше в себе си, за да ги има, и нито искаше, нито можеше да ги пусне. Те бяха личното ѝ свидетелство, че живее и има участие тук, на Тоя свят.“ 

Зорка

„Тя беше само по риза, така както го беше посрещнала сутринта. Огънят от джамала хвърляше оранжева светлина към нея и я чертаеше по бялата памучна тъкан.
Мека.
Много мека.
Много, много мека.
Като топлината в стаята – с плавни извивки между гърдите и корема, с докосващи се помежду си обли бедра. Формите ѝ напомняха пясък, гален от зефир. Топло място, в което да потънеш. Към това място приближи пътник, който идваше от далече. Гладен, жаден, изнурен от неутолени желания. Той не само искаше да потъне, а да издъхне тук. Да се пръсне на хиляди частици – безбройни като песъчинки – докато не му остане и капчица събрана сила.“ 

Ана

Ана, губеща се в писмата, които получава, търсеща се в страниците на своя дневник. Ето няколко реда, които ни е написала в една октомврийска дъждовна вечер:

„Любовта е единственото сигурно предопределение, а животът винаги намира място, на което да избие.“

Скарлада

Скарлада, която ще ни люшка между смеха и страха.

„Мъж да беше, щеше да е спрял поне веднъж да си почине, но упоритата върлинеста жена не усещаше умора. Каленото ѝ едро тяло изравяше коравата земя на хаджи Тодор-Топаловия гроб с лекотата, с която се пресява брашното за хляба. Пет деца беше родила и откърмила Скарлада и нито едно не бе успяло да ѝ вземе силите. Тъкмо обратното – след всяко раждане нещо отгоре като че ли ги удвояваше. И ако на двайсет години, когато се сдоби с първата си рожба, беше много жилава, издръжлива и сръчна, то сега, на тридесет и седем, близо десет години след появата на последното ѝ отроче, тази жена беше десет пъти по-здрава и похватна от преди. Така бързо слагаше всичко на място, че околните се плашеха какво би станало, ако някога Скарлада реши да ползва силите си за друго, освен за ред в къщата.“

Йова

„Стоя неподвижна сред неподвижен свят. Дърветата – застинали и тихи, реката – кротка, не тече, водите – огледало; по небето не пълзят облаци, полето – необлъхнато, жълтее. Сянката ми танцува като че между две плоски тепсии, но всичко остава все тъй несмутено. Кожата ми още е настръхнала, осеяна с дупки. И ето как зъзкащото в корема ми топче намира отвор, през който да излезе. Движи се непредвидимо като мълниеносно кълбо, скача по пътя напред безредно и – хоп! – изведнъж настига сянката ми, жегва я и влиза в нея. Тя започва да танцува невъздържано, бясно, скача нагоре-надолу, напред-назад, разтресена от мощна сила. Неминуемо, задвижва всичко около себе си като вихрушка. Песъчинки се вдигат нагоре, листата на дърветата прошумоляват, водата в реката заподскачва от камък на камък, птици порят въздуха. Сянката ми се завърта около себе си, а в средата ѝ потрепва топчето, сиво на цвят. В миг светът се преобръща с главоломна сила. Някой рязко издърпва земята под краката ми като килимче и напъхва нещо друго отдолу. Рехаво е, студенее, ходилата ми потъват в него. Поглеждам – потопени са в бяла мъгла, но са все така големи. Не усещам да има твърд под мене. Над главата ми едреят непонятни неща. Оглеждам се и виждам: земята и небето са се разменили.“