Няма случайни неща – в офиса често се шегуваме, че понеже сме издали книгата „Е на квадрат“ на български, Вселената е решила да ни докаже, че тя работи. Преди 2 години на 20 май в София валеше дъжд, 50 000 души чакаха на трибуните на стадион „Васил Левски“, за да станат част от бенефиса на Христо Стоичков. Само на 20 минути пеша оттам, в книжарница „Хеликон“ на жълтите павета, нашият екип представяше „Ами ако? България на три морета“ на Христо Раянов – злите езици тогава споменаха, че авторът, запален почитател на ЦСКА и върл фен на Стоичков, би предпочел да е на мача, а не на собствената си премиера…

Кой можеше да предположиш, че две години по-късно освен Христо Раянов, ще издаваме и Христо Стоичков? Освен с първото си име, редактора и издателството, двамата Христовци са свързани и с още нещо.

Христо Стоичков е герой в разказ Христо Раянов. Ето го:

ПОМНИТЕ ЛИ СТОИЧКОВ

Из въздуха се носи аромат на кафе, евтина мента и дъх на стара мухлясала ламперия. От два полилея на тавана се процежда светлина, но тя е толкова недостатъчна, че в цялото помещение властва постоянен сумрак. Останали в сянка по стените, прашните снимки и картините с напукани рамки сякаш се извиняват за състоянието си и не привличат погледите. Кварталното барче в крайния софийски квартал се озвучава от залепен с тиксо сив касетофон. Музиката винаги е една и съща – изпълнения на Хосе Фелисиано, заглушавани често от бучащата кафемашина. Над бара, точно пред бутилките уиски, от които никой не поръчва, се намира флагче. Триъгълно, на червено-синьо райе, с цифрата осем.

Леко оплешивяващ, прегърбен мъж, на петдесет и осем, с все още черни мустаци и тридневна брада, захабени дънки и изпокъсана тениска на „Барселона“ върви между масичките, събира поръчки и носи напитките от бара. Ходи бавно, сякаш отметрва такта на Фелисиано и неговото изпълнение на Ain’t No Sunshine. Цялото му лице е тъга.

Мъжът се оживява, само когато на някоя масичка се настанява младо момиче. Тогава раменете леко се изправят, ръцете очистват припряно синьо-червената тениска, а устните проронват:“Помните ли Стоичков?“ Момичето винаги се усмихва любезно, отговаря и се отдава на веселия си разговор. А мъжът отново бавно отива до бара, за да направи поредните кафета.

Години наред никое момиче нито за миг не се замисли защо мъжът пита именно това.

Той помнеше Стоичков.

Стоичков беше времето, когато в бара беше светло, тениската на Барселона беше здрава, а зад бара стоеше прекрасна жена, около която се въртеше момиченце с голяма руса плитка.
Стоичков беше топлата прегръдка вкъщи, топлата храна на масата, топлата ласка в леглото.
Стоичков беше смехът на дъщеря му, усмивката на жена му и изправените му рамене.
Стоичков беше, когато една нощ дъщеря му се промъкна в хола в 11 часа. Не й се спеше. Вместо да й се скара, той я взе пред телевизора. Да гледат мач. Да гледат Стоичков. И след поредния гол, той я хвана, вдигна и я сложи на раменете си, откъдето тя надаваше своя радостен вик.
Стоичков беше щастието в погледа й, когато я сложи да спи същата вечер.

Преди двайсет години, на първи юли, той чу по радиото, че истинския Стоичков са го трансферирали. В Италия. Същата вечер разбра, че и жена му се готви за трансфер. В Италия. С детето.

Заминаха.

Той никога не научи града.

Все пак намери начин да вижда дъщеря си. Във всяко младо момиче, което си поръчваше кафе в кварталното барче. Случваше се момичетата да гледат към мъжа с подозрение, досада или страх.

А на изкривените си рамене, той просто носеше непосилната тежест на един щастлив неизживян живот. И разяждащото желание само да разбере дали TЯ все още помни… Стоичков.

Изчезват кварталните барчета, помислих си онзи ден, когато минах край една заключена врата с надпис „Продава се“ в крайния софийски квартал. Изчезнал беше и мъжът. Къде бе отишъл, не знам. Но все ми се иска да вярвам, че е на гости. На Стоичков.