В „Софтпрес“ имаме традиция – в края на всеки септември си избираме някое място от България, което не познаваме, и отиваме там за няколко дни, за да сплотим колектива (колко по-сплотено може да е едно семейство?) и да се заредим с енергия и слънце. Тази година се озовахме в сърцето на Източните Родопи, в малък хотел на брега на язовир Кърджали.

Разбира се, четохме книги край басейна и си казвахме наздраве в ресторанта, но… нямаше да сме ние, ако не бяхме обиколили и забележителностите в района.

Започнахме с Перперикон – древния град на богове и хора, в който траките са отдавали почит към слънцето и огъня.

Изключително впечатляващият град-светилище си заслужава посещението. Изумително място, което всяка година разкрива на археолозите нови и нови тайни от миналото на земите ни.

Част от нас (редовно трениращите!) успяха да стигнат и до пещера Утробата – друго древно тракийско светилище, свързано с култа към Богинята-майка и възраждането на живота. (Преходът е доста тежък за по-неподготвени туристи. Ако решите да посетите пещерата, не забравяйте да си вземете повече вода.)

В неделя се разходихме до Каменната сватба край село Зимзелен – две 10-метрови скали, наподобяващи прегърнати младоженци. Заради ерозията фигурите са вече неясни. Има много легенди за тази местна забележителност, една от по-популярните е, че на сватбата на двама млади било поканено цялото село, освен една зла жена. Обидена, тя проклела младоженците и всички сватбари да се вкаменят. Според друго предание местен момък се влюбил в девойка от съседно село само заради сините очи, които надничали над булото. Баща му отишъл да я иска за снаха и уредили годежа. Вдигнала се голяма сватба и шествието с момата тръгнало за Зимзелен. Изведнъж духнал вятър, отвял кърпата и открил лицето на булката. От красотата й свекърът занемял. Нечестиви мисли минали през главата му. Тогава се случило нещо страшно. Цялата сватба за миг се вкаменила. Останал само младоженеца, вцепенен от мъка и ужас. Замолил той вятъра да вкамени и него. Молбата му била чута.

От Каменната сватба се насочихме към Татул – праисторическо светилище, където според някои е погребан Орфей.

В горещия следобеден ден спонтанно решихме да отидем до Дяволския мост. Пътят дотам е дълъг и се извива из вековни родопски гори, но гледката на това малко архитектурно чудо и ждрелото на река Арда си струва изминатите километри. Мостът е построен в началото на 16 век по заповед на султан Селим I като част от път, свързващ Горнотракийската низина с Беломорска Тракия и Егейско море. На мястото на днешния мост някога е имало римски мост, част от значимия античен път Виа Игнация, свързващ Бяло море и Тракия през прохода Маказа.

Добра идея за следващия септември.