Отдалечи се от скалистия ръб и се втурна надолу към долината. Мина през гората по един от сводестите тухлени мостове, издигнати над реката. Прикрита зад листата на планински лавър, наблюдаваше как стара, очукана карета профучава покрай нея. Повечето карети, които бе виждала, бяха теглени от един или два коня, но впрягът на тази беше от четири тъмнокафяви жребци с яки, изваяни мускули. На лунната светлина животните блестяха от капчиците пот покозината им и издуваха ноздри от напрежение.

Серафина преглътна сухо.

Това не беше пратеник.

Брейдън й бе казвал, че жребците са диви и трудно управляеми, че отхвърлят седлата си, хапят хората и ненавиждат другите жребци. Но ето, че тук имаше карета, теглена от четири такива необуздани животни, които явно вършеха работата си в съгласие.

Когато Серафина погледна към мястото на кочияша, настръхна. Капрата бе празна.

Конете галопираха заедно в стабилен ритъм, сякаш управлявани от опитен господар, но не се виждаше никакъв кочияш.

Фина стисна зъби. Нещо не беше наред. Усещаше го с цялата си същност. Каретата се носеше право към „Билтмор“, където всички спяха дълбоко и нямаха представа какво приближава към тях. Зави и се скри от поглед.

Момичето се затича през гората. Следваше зловещия конски екипаж, който минаваше по криволичещия път. Памучната рокля от мисис Вандербилт не беше прекалено дълга – Серафина бягаше лесно с нея, но се оказа изненадващо трудно да поддържа скоростта, с която препускаха конете.

Тичаше с всички сили между дърветата, прескачаше паднали клони, привеждаше се над папратите. Прехвърчаше над сухи дерета и се катереше по хълмчета. Минаваше по преките пътеки, като знаеше, че избраният от каретата път доста заобикаля. Дробовете й горяха и си поемаше все почесто и по-дълбоко въздух. Въпреки тревогата, която бе изпитала преди малко, предизвикателството да поддържа темпото на конете извика усмивка на устните й. Разсмя се, а това затрудни още повече дишането й, докато се опитваше да тича. Подскачаше, не спираше да бяга, опиянена от удоволствието на гонитбата.

После, съвсем внезапно, конете забавиха ход. Фина спря рязко и се приведе към земята.

Жребците застинаха.

Серафина се скри зад няколко рододендронови храста,струпани плътно един до друг на хвърлей камък от каретата, и се спотаи, докато се опитваше да овладее дишането си.

„Защо каретата спря?“

Конете нервно потропваха с копита, от ноздрите им излизаше пара. Фина се взираше в каретата с разтуптяно сърце. Дръжката на вратата се завъртя. Момичето се прилепи плътно до земята. Вратата бавно се отвори.

На Серафина й се стори, че вътре вижда две фигури, но имаше и гъст мрак, и то такъв, с какъвто не се бе сблъсквала никога досега. Сянката бе толкова непроницаема и плътна, че дори със своето необикновено зрение момичето не успя да различи нищо.

Навън се подаде висок мускулест мъж, който носеше кожена шапка с широка периферия и черно, протрито от годините палто. Имаше дълга, отдавна нересана коса, сиви мустаци и брада, които напомниха на Фина за мъх, висящ от старо чепато дърво. Човекът слезе от каретата, застана на пътя, подпря се на изкривената тояга, която ползваше като бастун, и се загледа към гората.

След него изскочи едър, злокобен на вид вълкодав. После още един. Бяха с едри и издължени тела, масивни глави с черни очи и гъста, сплъстена, сиво-черна козина. Общо пет такива кучета излязоха от каретата и се струпаха едно до друго на групичка. Оглеждаха гората за нещо, годно заубиване.

Серафина си пое въздух възможно най-предпазливо, бавно и тихо – гърлото й бе пресъхнало и се страхуваше да не издаде звук. Сърцето й туптеше толкова силно в гърдите, че се боеше да не се пръсне. Искаше да избяга. „Не мърдай – заповяда си. – Остани на място.“ Беше сигурна, че ако ненаруши прикритието си, вълкодавите няма да я забележат.

Не знаеше защо, но й се стори, че мъжът идва от много далеч. Навярно заради дългото измачкано палто и захабения вид на каретата. Изненада се, когато той затвори вратата, пристъпи напред и погледна конете. Жребците мигом се впуснаха в бяг, сякаш някой ги бе шибнал с камшик. Екипажът скоро изчезна надолу по пътя и отведе със себе си всичко, което бе останало вътре – каквото и да бе то, в посока към „Билтмор“. Брадатият и кучетата му обаче останаха по местата си. Мъжът не изглеждаше изненадан или притеснен да е насред гората, държеше се така, сякаш иска да е точно тук.

Изрече няколко думи, които Серафина не успя да разбере, и събра глутницата около себе си. Грозноватите зверове с огромни лапи и нокти не приличаха на обикновените кучета, които душат земята и проучват горите. Всички се взираха в господаря си в очакване на заповеди.