Препрочитаме любими откъси от „Разследванията на инспектор Гамаш“ с Бележките на Луиз Пени.

Част V. „Измамна светлина“

Стр. 14

Сега, когато бе на крачки от кулминацията на своето пъте­шествие, искаше само едно – да избяга обратно у дома в Трите бора. Да отвори дървената порта към градината. Да изтича по пътеката с разцъфнали ябълкови дръвчета. Да затръшне вход­ната врата зад себе си. Да облегне гръб на нея. Да я заключи. Да се притисне в тази врата и да не допуска външния свят при себе си.

Бележка от Луиз:

О, колко често изпитваме същото. Навярно мимоходом, навярно дори без да го мислим наистина. Но тази мисъл винаги е там… искам да се прибера у дома. Където съм защитен и независим. Чувствала съм се по този начин непосредствено преди вечерни партита. Непосредствено преди събития. Непосредствено преди да се кача на самолет. Точно както се чувства Клара непосредствено преди самостоятелната си изложба. Докато гледа затворената врата. Но… най-странното се случва, ако продължим напред. През тази врата. Партито, събитието, пътуването са много по-хубави, отколкото сме подозирали или сме се опасявали. Исках да опиша страховете на Клара. Нейния кураж. Но и връзката с дома й.

Стр. 16

„Смеят се – помисли си Клара. – Присмиват се на картините ми.“

В същия миг думите от стихотворението изплуваха на повърхността.

„О, не, не, не… – изрецитира наум художничката. – Все тъй стенеше мъртвият тихо.

Цял живот съм бил много навътре и не махах с ръка, а потъвах.

 Бележка от Луиз:

Както и в по-горния пасаж, исках да покажа, че Клара е едновременно и смела, и уязвима. И да опиша какво значи изкуството за нея. Може би знаете, че частица от мен живее у всички главни герои (особено от по-неприятните ми черти), но за Клара това важи в най-голяма степен. Ето защо винаги е и радост, и предизвикателство да пиша за нея. Да се вглеждам дълбоко в себе си и в собствените си страхове. И да ги отразявам в Клара. Конкретно в тази книга собственият ми живот е силно застъпен.

Стр. 18

Скоро щеше да се убеди, че не е попаднал в дома на пенси­ониран професор по френска литература. Рафтовете бяха пре­тъпкани с всевъзможни исторически прегледи на полицейски случаи, с трудове по медицина и криминалистика. Мяркаха се томове по право, специализирани издания за снемане на отпе­чатъци, генетично кодиране, рани и оръжия.

Убийства. Кабинетът на Арман Гамаш бе пълен с тях.

Но дори сред смъртта имаше място за стихосбирки и книги на философска тематика.

Бележка от Луиз:

Винаги е истинско удоволствие да пишеш за книгите по нечии рафтове и по този начин да вникваш в душата му. Смущава ме, когато хората кажат, че не четат и не желаят да четат определен тип книги. Затварят за себе си вратата към цял един свят. Исках този фрагмент да разкрие с помощта на книгите що за човек е Арман Гамаш. Не просто детектив, а човешко същество.

Стр. 23

– Където светлината е по-ярка, там и сянката е по-гъста.

Съзря удивеното изражение на Ани и пак избухна в смях.

– Нека отгатна – предизвика го тя. – Не си го измислил ти.

Жан Ги се усмихна и кимна:

– Казал го е някакъв германец. А после и баща ти.

– Няколко пъти?

– Достатъчно често, че да се събуждам с писък посред нощ.

Бележка от Луиз:

Ха! Отново фрагмент за взаимоотношенията. Добиваме представа, надявам се, за отношението на Жан Ги към Ани, за тяхната връзка и за взаимоотношенията им с Арман. Не просто в качеството му на баща/ментор. Те го познават наистина добре, както и той тях. Тук личи ясна привързаност. И темата за светлината/сянката е засегната. Тя е важен мотив във всички книги.

Стр. 87:

Гамаш забеляза, че цялото село е осеяно с люлякови храсти. Но не от новите хибридни сортове с по-кичести и ярки цветове. Тук имаше от бледолилавите и белите люляци, които познаваше от градината на баба си. Кога ли бяха разцъфтели за първи път? Дали на връщане от Вими, Фландрия и Пашендейл американски войници са марширували край същите тези храсти? Дали са вдъхвали аромата им и са осъзнавали, че най-сетне са у дома? В мир.

Бележка от Луиз:

Този пасаж набляга на нещо важно за всички книги – че миналото и настоящето съжителстват в хармония в Трите бора. Това беше едно от нещата, към които се стремях, когато започнах поредицата. Исках да създам място, което се характеризира с предсказуемост и приемственост дори в развиващия се свят. Някои неща са пуснали корен в селото преди поколения – люляковите храсти, домовете, боровете на селския площад – и не се променят. Но пък много други неща неминуемо се променят. Трите бора не е капсула на времето. Нищо подобно. Това е една жизнена общност. Но именно нейната жизненост я прави стабилна. Не настъпва хаос. Тя се развива. Разраства. Променя. Като същевременно цени, уважава и защитава корените си. Това село се характеризира с красота, съпричастност и памет. Със стабилността идват мирът и спокойствието. Люляците са не просто храсти, а олицетворение на корените, които помагат на селото да оцелее и да преодолее заплахите и несигурните времена.