Честита Баба Марта, приятели!

Избрахме да ви честитим празника не с картинка във фейсбук, а с история. 

„Снопът и мартеницата“ e включена в книгата „Български исторически приказки и легенди“ от Любомир Николов. Илюстрациите са дело на Фиделия Косева.

Сладкодумният разказвач Николов спира писателското си перо на знакови събития, които ще запознаят децата с ханове и царе, с битки и победи, с мигове на изпитания и на триумф. Любознателните читатели ще научат, че също като приказка историята на България е скътала мъдростта на вековете, нашепва за славни времена и горди герои, предупреждава и носи поука. 

С тази история стартира и нашият „Месец на традициите“ – през целия март ще публикуваме интересни материали, свързани с българските фолклор, история, книги и дух. 

Честит празник! Бъдете румени, усмихнати и здрави!

Тази история започва съвсем като приказка, но е вярна от началото до края. Или почти…

Преди повече от век две момчета си играели по пясъчния бряг на река Ворскла, близо до малкото украинско село Малая Перешчепина. Ненадейно пясъкът под нозете на едното от тях пропаднал и то хлътнало в земята до кръста. С много усилия се измъкнало, ала когато погледнало назад в ямата, ахнало от почуда. На дъното блестяло злато!

Смаяните деца изтичали да разкажат какво се е случило и не след дълго цялото село се втурнало да разравя пясъка. А съкровището било несметно – чаши, накити, съдове от сребро и злато. Нито един селски дом не останал без скъпоценна находка.

За щастие, местният учител разбирал истинската стойност на откритието. Без да се бави, той яхнал коня и препуснал към областния град, а оттам новината стигнала по телеграфа до Петербург. И скоро в селото пристигнали археолози, придружени от полицаи. Те тръгнали от къща на къща и събрали изумителна колекция от около 600 древни предмета. Само златото било двайсет и пет килограма, а среброто – над петдесет. Сред находките имало творби на златари от различни народи, но най-впечатляващи били три златни пръстена и меч със златна дръжка – дарове от императора на Византия.

Именно от надписите по тези дарове станало ясно чие е било съкровището – на древния български владетел Кубрат.

Нека сега се върнем четиринайсет века назад.

По онова време далече на изток, край бреговете на Азовско море, имало българска държава, наречена Велика България. Неин владетел бил хан Кубрат.

Не била лека съдбата на тази държава. Непрестанно я нападали врагове отвън, а и самите българи още не били привикнали на единство, та често се делели на племена и родове. Затова веднъж хан Кубрат повикал петимата си синове – Батбаян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек.

Било зима и в огнището пламтял буен огън, а наоколо лежали няколко наръча съчки. Огледал старият хан петимата снажни мъже пред себе си и продумал:

– Вземете по една съчка.

Макар и изненадани, петимата го послушали.

– А сега строшете съчките – рекъл Кубрат.

Усмихнали се юнаците и без усилие пречупили съчките на две.

– Това ли беше? – попитал Батбаян.

– Не – поклатил глава ханът. – Вземете сега по един наръч съчки и опитайте пак да ги счупите.

Синовете му се почудили, но макар и да не разбирали защо, подчинили се на бащината воля. Само че този път задачата не била толкова лесна. Напъвали мускули, напрягали сили, ала съчките само пукали, огъвали се и оставали здрави. Накрая, потни и изморени, петимата прекратили усилията.

– Защо беше това, татко? – попитал Котраг. – Да ни посрамиш ли искаше?

– Не – рекъл Кубрат. – Това е моят завет към вас, синове мои. Животът ми е към края си и искам, когато ме няма, да бъдете като тези съчки. Ако сте заедно, никой не ще съумее да ви прекърши. Разделите ли се, лесно ще станете плячка на враговете.

Разчули се тия слова сред българите и останали във вековете, та така стигнали и до наши дни. Ала уви, тогава никой не осъзнал цялата им мъдрост. Подир смъртта на хан Кубрат начело на държавата застанал Батбаян. И станало онова, от което се боял покойният владетел – преди да минат и три години, Велика България паднала под властта на хазарите.

Разделили се петимата братя, а заедно с тях се разпилели и българските племена. Разказват, че някои от тях тръгнали заедно с Котраг на север към бреговете на Волга, където създали своя нова държава. Кубер повел други към земите на мястото на днешна Македония. Трети последвали Алцек към още по-далечното Лангобардско кралство в днешна Централна Италия.

Ала най-много от българите тръгнали подир средния брат Аспарух – десет хиляди конни бойци заедно със семействата си. Те прекосили река Дон, сетне преминали отвъд устието на Дунав и открили там плодородни земи с топъл климат, тучни пасища и заоблени хълмове, покрити с вековни гори.

Там спрели за кратко, за да решат накъде да продължат по-нататък.

Съгледвачите, които хан Аспарух пращал на юг, стигали чак до Стара планина – наричана по онова време Хемус – и неизменно се връщали с едни и същи слова:

– Ювиги хане, онези земи се смятат за владение на Византийската империя, ала са слабо защитени. Из тях живеят племена, що се наричат славини или склавини. Те са снажни и светлокоси, занимават се със земеделие и скотовъдство и макар че умеят да воюват, по дух са миролюбиви. Нападнем ли ги изневиделица, лесно ще завладеем земите им.

Тъй говорели съгледвачите, ала ханът се колебаел. С очите си бил видял гибелта на Велика България, та не искал да загуби дори един българин в безсмислени схватки. Затуй нак-рая пожелал сам да види неизбежна ли е войната със славините.

И един ден решил. В началото на март месец подбрал сто от най-храбрите си бойци и ги повел на юг.

Ранната южна пролет вече пропъждала зимата и покривала хълмистите равнини с премяна от млади треви. Два дни яздил отрядът, без да срещне противник, само сегиз-тогиз в далечината се мяркал пушек от комините на малки села.

На третия ден насреща се задали въоръжени конници.

Бавно и предпазливо се сближавали двата отряда. Мнозина посягали към мечовете и лъковете. Ала Аспарух повелил на всички да запазят спокойствие. Сам той яздел най-отпред и когато славините наближили, спрял и вдигнал длан в знак за мир.

Бойците отсреща се поколебали, сетне отвърнали със същия знак. Прибрали оръжията, обърнали се и повели пришълците напред.

Отминавало пладне, когато най-сетне на хоризонта се появил град, обкръжен с крепостна стена от заострени колове. От двете страни на пътя към портата стояли въоръжени ратници с копия в ръцете. И на всяко копие висял червен пискюл.

Бавно минали българите между двата реда копия. Спрели пред портата, а там ги чакали старейшините – дванайсет белобради старци в бели одежди, украсени с бели пискюли.

Слязъл хан Аспарух от седлото и зачакал.

Тогава един от старейшините откъснал бял пискюл от дрехата си. Сетне се обърнал настрани и откъснал червен пискюл от копието на най-близкия стражник. Пристъпил безмълвно към хана и протегнал към него ръце.

Нямало нужда от слова. Посланието било ясно: Какво избираш, пришълецо? Мир или война.

Огледал Аспарух тия непознати люде, огледал и бойците си. Сърцето му се свило. Бил оставил зад гърба си много битки и кръв. Трябвало ли и тук да види същото?

За миг пред мисления му взор се мярнали схватки и кръв, опожарени домове, стъпкани ниви. И гибел, гибел, гибел на разединени племена – лесни за прекършване поотделно, ала непобедими, когато са заедно.

Въздъхнал дълбоко ханът, взел от ръцете на старейшината двата пискюла и ги преплел в едно. После ги вдигнал високо и изрекъл:

– Не за кръв съм дошъл, а за мир. Нека бъдем едно и нека този знак да ни напомня навеки, че ще живеем рамо до рамо и в бури, и в ясни дни. Тъй казвам аз, ювиги хан Аспарух, и тъй ще бъде.

Разказва легендата, че туй било началото на днешна България и така се е появил древният обичай народът ни да се закичва през март с червено и бяло.

А дали е истина…

Истини има много. Истина е, че наши братя по кръв има и на изток край Волга, и на запад в Италия.

Истина е, че държавата на славяни и българи, възникнала през 681 година, устоява на бурите и до ден днешен.

Истина е, че днес всеки може да види безценното съкровище на хан Кубрат в петербургския музей „Ермитаж“.

И е истина, че най-голямото съкровище на Кубрат се крие в неговия завет, съхранен през вековете с три кратки думи:

СЪЕДИНЕНИЕТО ПРАВИ СИЛАТА.