Първият човек, с когото се виждам тази вечер, е Дороти Пар­кър. Харесвам Дороти, и то не само защото никога не ме е обвинявала, че съм златотърсачка – поне не в лицето. Прия­телството ни е защитено от ров, изпълнен с респект. Никога не съм намеквала – нито на хартия, нито иначе, че привлекател­ният ѝ съпруг е меката китка, за която всички го смятат.

Намираме се под издутите куполовидни тавани на хотел „Амбасадор“. Издокарана съм в сребристата си вечерна рокля с ален пояс от кадифе – тук съм по работа, също като Дороти. Тя е надула свирката си и е призовала цялото машинописно войнство на Холивуд, за да набира средства за тепърва зараж­дащата се гилдия на сценаристите. Назрява дворцова револю­ция, подхранвана от надеждата за по-добро заплащане, макар заплатите от хиляда и повече долара на седмица да не са нещо необичайно, дори сега, насред Депресията.

– Изглеждаш добре, Шийла – казва Дороти.

– Позволи ми да върна комплимента – лъжа аз. – Никой не може да отрече, че въплъщаваш духа на тазвечершното събитие.

Повечето жени в помещението пърхат като пеперуди, а Дороти крета във версия на маскараден костюм за работническата класа – карирана селска туника, забрадка, дървено сабо. Прилича на статистка в историческа драма. Дороти едва стига метър и петдесет и макар че някога беше очарователна като някой от взаимнозаменяемите си пудели, започва да клони към матронското – напълняла е в талията, а торбичките под очите ѝ издават годините, през които невъздържано си е угаждала.

Имам своите комплекси, но в две неща съм сигурна: прясно придобития ми снобски акцент, който май впечатлява амери­канците, и сексапила ми. Дороти е толкова уверена в против­ното си лукавство, колкото аз не съм. Докато аз разчитам на усмивката си, за да прикрия недостига му, Дороти реди натрап­чиви фрази, осеяни със скептицизъм, за да прикрие своето: „любовта е за лишените от късмет“, „любовта е проклятие“. И прочее. Хвърля се в изтърканите си бездарни рецитали с ап ­ломб, но досега не е успяла да ме убеди, че не би разменила половината си остроумие за капка от моето обаяние.

Страстта на Дороти всъщност се изразява в политическите кръстоносни походи, винаги за либерални цели. В миналото е свиквала масите, за да събере пари в полза на момчетата от Скотсбъро – осем млади негри, обвинени в изнасилването на две бели момичета в Алабама, и подобно на пеперливия гру­биянин Хемингуей се е опълчвала срещу Франко в Испания. Нищо чудно, че вечно закъснява със сценариите си, както не­веднъж съм се изкушавала да изтъкна в репортажите си.

– Разчитам на теб да изобличиш негодниците начело, Ший­ла – казва Дороти.

Днешната кауза е деликатна. Не липсва неприязън между сценаристите и тези, които ги наемат – Луис Б. Майер, раз­ноликите братя Уорнър, Дарил Занук, Самюъл Голдуин и колегията им от диаболични кардинали, които властват над студиата и проповядват срещу радикалните копелета и техни­те пишещи машини.

– Тогава се моли да се случи нещо интересно – отвръщам аз. – Знаеш защо съм тук – за стека алангле, гарниран с клюки.

Малко ми е трудно да приема сериозно трудовите тегоби на пролетариата, който страда в слънчев разкош и робува не в мина за въглища, а в киностудио с ресторант, където сервират пай с бананов крем. Въпреки всичко обаче действат под коман ­да. Вършат работа.

Дороти разпознава някои от лицата в стаята и се насочва към тях с евангелски устрем. Това ми позволява да открия мястото си на една от големите кръгли маси. Домакин е Марк Конъли – лепрекон, прочут с плешивата си глава и наградата„Пулицър“, която спечели за адаптацията си на Стария завет с изцяло негърски състав. Поздравявам всички на масата – както майка ми никога не е казвала, маниерите определят жената – и дискретно вадя от брокатената си чанта писалка и малък теф ­тер с надеждата за някой и друг повод да запиша нещо в него.

Вечерята се изнизва в безобидни разговори – твърде жал­ко за мен. Тази вечер всички присъстващи се превъзнасят по „Животът на Емил Зола“.

– „Снежанка и седемте джуджета“ е филмът, който ще оста ­не за поколенията – възразявам аз ипредизвиквам насмешка­та на събеседниците ми. Пълнометражна анимация? Да видим кой ще се смее последен. Сърбаме лучената си супа и се прех­върляме на основно от филе миньон. Щом издокараните във фракове сервитьори разчистват чиниите, вдигам поглед и пре­търсвам ума си за най-точното прилагателно, с което да опиша рубините, висящи от ушите на Джинджър Роджърс. Тогава го виждам. На съседната маса – тази на Дороти, седи господин Фицджералд. Сега носи вечерно сако с ревери от друга ера. Челото му е широко и привлекателно и той има най-съвърше­ния остро изваян нос, който някога съм виждала. Отново съм привлечена от усмивката, с която ми отвръща, щом забелязва, че го наблюдавам. В жестовете ни има близост, която намирам едновременно за прелъст ителна и тревожна.

Оригиналният плакат за „Снежанка и седемте джуджета“

Този път той се привежда към мен и казва:

– Харесвам ви.

Гласът му е мек и изтънчен – разлива се по мен, сякаш сме единствените мъж и жена в балната зала. Тонът му намеква за топлота и мрак.

– Харесвам ви – отвръщам аз. От две прости думи – балада.

Думите увисват между нас, докато Скот Фицджералд вдига стъклена пръчица и разсеяно разбърква кока-колата си. Зла­тистият му колан улавя сиянието на свещите. След партито на Робърт проведох кратко разследване, за да науча, че е женен. Красивата му обезумяла съпруга живее в санаториум на дру­гия бряг, някъде на юг. Говори се, че той още я обича и че тя е неговата муза.

– Ще танцуваме ли? – питам аз без капка свян, понеже не съм свикнала да ми отказват.

Той извръща глава и отговаря:

– Благодаря ви, но съм обещал следващия танц на приятел­ка.

Дороти се появява след тези думи и двамата се отправят към дансинга. Господин Фицджералд е добър танцьор. Докато с Дороти играят фокстрот, той ми заприличва на колежанин. Главата ѝ се приближава до неговата и аз наблюдавам как се хилят и закачат, а оркестър от двайсет души, изтупани в бели сака, свири It’s De-Lovely.

Компанията на масата спори дали Шърли Темпъл е естест­вена брюнетка с права като свила коса. Най-сетне. Ето я темата на следващата ми колонка.

Илюстрация към „Великият Гетсби“

Отново поглеждам по посока на Скот Фицджералд, а диа­мантът на пръста ми само ме окуражава да флиртувам. Той се е върнал на мястото си и свива рамене към мен, докато пър­вият говорител за вечерта се качва на подиума и дава начало на потока от тиради. Дали господин Фицджералд се извинява за пропуснатия танц, или за скучните речи? До една са дълги като договор за наем и не след дълго вече си мисля: „О, за бога, млъкнете“. Не изпитвам съчувствие към никого от присъства­щите, с изключение на сервитьорите. Макар дузина вестника да публикуват колонката ми за Северноамериканския съюз – не само „Лос Анджелис Таймс“, но и „Ивнинг Джърнъл“ в Линкълн, „Таймс“ в Хамънд, Индиана, „Уинипег Трибюн“ и много други – в най-забележителната си седмица печеля около двеста долара. Ще нося тази рокля, докато не стане на дрипа или не се сдобия с благороднически статут.

За миг бяхме само двамата – аз насаме с господин Фицдже­ралд, но се обръщам, за да погледна отново, и той вече е ста­нал от мястото си. Готова съм аз също да избягамот тълпата и да се приготвя за ранните обаждания в студиата. Не прекосих моста към господин Фицджералд, чиято личност започва да става все по-интригуваща. Не си представям, че някога ще го направя.