По време на първия Международен софийски литературен фестивал за литература за деца и младежи имахме удоволствието да сме домакин на работилница за създаване на страхотни истории. Заедно с книгата на Кристофър Едж и 32 деца от различни софийски училища, школи и занимални създадохме една щура Безименна история с двама герои и един злодей в Гората на сенките, която можете да прочетете малко по-долу.

В работилницата участва писателката и преводач на книгата Юлия Спиридонова, която напомни на децата, че най-важното нещо за всеки, които иска да бъде писател, е да бъде преди всичко читател.

Безименна история с двама герои и един злодей в Гората на сенките

Някога много, много отдавна в далечната Галактика на ужаса, в Гората на сенките се появило момче. Нямало кой да го види, защото Гората била пуста. Тук не живеели нито хора, нито животни. Сред мрака и непрестанната мъгла проблясвали безшумно само призраци и привидения, сред мухлясалите треволяци и изгнили клони се белеели кости. Мястото никак не било приятно, но момчето нямало избор. Както се казва – човек свиква с всичко. Дори ако това всичко е свързано с проблясващи в мрака зли очички, а човекът е просто момче. Макар и момче с необикновени способности.
Годините минавали, момчето растяло и растяло, и растяло, докато започнало да остарява, а после остарявало, остарявало и пак остарявало, докато се превърнало в старец. Така и го наричали – Стареца. Вярно, в Гората на сенките нямало кой да го нарича Стареца, защото тук не само никой не говорел, а и изобщо нямало никого. Но славата на Стареца се носела през цялата далечна Галактика на ужаса, та чак до не толкова далечната галактика Млечен път, в която се намирала и планетата Земя.
– Стареца! – извикал един ден някой на Земята.
– Стареца! – извикал друг.
Но нито Някой, нито Друг се чули взаимно. Просто били извикали едновременно. Само че докато първият глас бил леко гневен и заплашителен, вторият леко напомнял котешко мяукане и бил изпълнен с надежда.

Заплашителният глас бил горда собственост на момиче с името Зловета. Е, името й всъщност било Виолета, но всичко добавяли „зло“ отпред. И за това си имало причина.
Причината била блестяща, скъпа и доста твърда – с една дума: ДИАМАНТ. Зловета била крадец на диаманти, при това изкусен!

Мяукащият и обнадежден глас пък идвал от устата на момиче с дълга къдрава бялоруса коса и бил насочен към ухото на чернокосо момче с леко драконски поглед. Момчето и момичето – Вайприн и Тибел – били близнаци, които освен че имали необичайни имена, пазели и необичайна тайна: можели да се превръщат в необикновени създания. Братът се трансформирал в дракон с камуфлаж и магически дъх, а сестрата – в невидима котка. „Пазете се, защото брат ми ще ви унищожи!“ – казвала често сестрата просто защото, за разлика от мълчаливия си близнак, била доста приказлива и все й се искало да каже нещо.

В действителност брат й рядко имал причина да унищожава някого – тъкмо напротив. След първоначалните месеци в училище, когато всички се страхували от люспите му, сега дори го използвали за превозно средство. Точно в този ден обаче Вайприн нямал желание да превозва никого от съучениците си на драконския си гръб. Искал единствено да отиде при Стареца. За същото мечтаела и сестра му. Но причината за желанието на близнаците не била нито бляскава, нито твърда и нямала нищо общо с причината на Зловета. Вайприн и Тибел искали да открият Стареца, защото голямата им мечта била да разберат дали има и други създания, които могат да се преобразяват като тях.

За Гората на сенките нямало пряк път. Човек можел да стигне там само ако много, ама много се изплаши или ядоса. Никой не знае какво точно изплашило (или ядосало) Зловета и близнаците, нито пък някой е записал как новината, че Стареца притежава вълшебен диамант, е стигнала до Земята. Но е факт, че тримата ни герои се озовали в Гората на сенките почти едновременно и всеки бил наясно с целта на другите.

Вайприн и Тибел открили, че Зловета е в Гората заради диаманта, и решили да я спрат. Скрили се и зачакали. Близнаците били преобразени в невидима котка и дракон в камуфлаж и били сигурни, че макар те да виждат съвсем ясно как Зловета крачи сред мъглата, тя изобщо не може да ги забележи. Но изведнъж Зловета вдигнала вратлето си, на което висял блестящ чокър с диамант, и погледнала право към тях с едното си око (другото било закрито с любимата й черна пиратска превръзка).

– Вижда ни! – измяукала котката Тибел.
Драконът Вайприн както винаги замълчал. Само повдигнал крило и посочил нагоре. Над тях се били скупчили сенките от Гората. Те разваляли прикритието им и ги издали. Щом осъзнали, че Зловета ги вижда, близнаците хукнали да бягат, доколкото един дракон можел да бяга и да лети едновременно. Но бягството не им попречило да грабнат двата диаманта, които неочаквано се изпречили на пътя им.

На пътя на Зловета също се появил диамант и очите й заблестели още по-зловетско. Тя го прибрала в джоба на черната си дреха и се огледала. Мисията й била изпълнена. Оставала една малка подробност – да открие как да се върне на Земята.

Междувременно близнаците вече знаели, че в Галактиката на ужаса силите им са безполезни. „Дали и Зловета не беше просто привидение в тази гора?“ – запитали се. Но и на този, и на всички останали въпроси можел да им отговори единствено Стареца. В мига, в който и двамата си помислили за него, в далечината проблеснала светлинка – идвала от прозореца на схлупена къщурка. Вайприн и Тибел бързо стигнали до нея, потропали и влезли. Вътре седял беловлас старец.

– Дошли сме да потърсим помощ от теб – рекли му. – Има ли други като нас и как да ги намерим?
Възрастният мъж се надигнал, но вместо да им даде отговор, просто посочил вратата.
– Гони ни – измяукала неволно Тибел.
– Гони ни – изръмжал Вайприн, който бил толкова изненадан, та чак забравил принципното си мълчание.

В този миг в къщурката се появила и Зловета. След нея летял страшен дух, който бучал в главата й: „Джу-джу-джу!“

Новодошлата затръшнала вратата зад себе си и духът отлетял. Момичето дори нямало време да се огледа наоколо, защото погледът му бил привлечен от проблясващия в ръката на Вайприн диамант. „Възможно ли е да има два?“ – запитала се Зловета и се спуснала да го вземе, но Стареца не й позволил.

Гостенката не била свикнала на подобно отношение. Възпротивила се, което ядосало Стареца, той пуснал в действие магическите си сили и я прогонил. Зловета попаднала в огромна тъмна яма, пълна с духове, които я поздравили с приятелско: „Здрастиииии!“
В къщата на Стареца останали само близнаците, но не задълго. Изведнъж стаичката се изпълнили със зли духове, които превзели душата на възрастния мъж. Той попаднал под техен контрол, замахнал и с едно-единствено движение изпратил Вайприн и Тибел в ямата при Зловета.

Но каква била изненадата им, когато вместо вечно намръщената Зловета открили вътре усмихнато момиченце, което много напомняло на малката Виолета. Край него били застанали добри духове, които правели смешни физиономии, надували бузи и така напомнили на момичето с чокъра за деня, в който Виолета се превърнала в Зловета. Дори най-големите й врагове не знаели, че тя събира диаманти само за да си поръча с тях най-гигантската торта във Вселената – малка компенсация за онзи далечен рожден ден, в който другите изяли тортата й, без да й дадат и парченце.

Но сега – в ямата с добрите ухилени духове, Зловета виждала тортата цяла и се усмихвала толкова широко, че дори пиратската превръзка паднала от окото й, а мигновеното щастие я изпратило обратно на Земята! Все пак пътят към Галактиката на ужаса бил двупосочен – ужасът те води там, щастието те връща у дома.

Щастието на Виолета обаче не траяло дълго. Още щом стъпила на твърда земя на Земята, тя разтворила стиснатата си в юмруче длан и изпаднала в ужас. В ръката й трябвало да има диамант – собственоръчно го задигнала от Вайприн в ямата. Но диамантът се оказал фалшив и в мига, в който попаднал на Земята, изчезнал.

Зловета била толкова бясна, че призовала диментор – как и откъде се появил той е съвсееем друга история. За тази е важен резултатът – дименторът толкова изплашил Зловета, че я върнал пак в Гората на сенките. Там тя веднага потърсила близнаците, за да вземе истинския диамант, което щяло да я развесели и да я спаси от Гората. Но близнаците вече не били там. Само преди миг добрите духове в ямата били припомнили на Вайприн и Тибел колко щастливи били двамата в онези първи дни, когато съучениците им най-после спрели да се страхуват от тях и ги приели като приятели. Това ги развеселило толкова, че те се пренесли обратно у дома, а в малкия джоб на Вайприн се криел истинският диамант на Стареца.

Щом диамантът напуснал Галактиката на ужаса, Стареца се върнал на Земята заедно с него и още на следващия ден се появил пред дома на близнаците, които тъкмо били разказали на приятелите си цялата история. Само че било трудно да го разпознаеш – могъщият галактически старец сега приличал на слаб и болен просяк.
– Как да ти помогнем? – попитали близнаците.
И тогава Стареца им разказал своята история. От мига, в който попаднал в Гората на сенките, той се мъчел да постави вълшебния диамант на върха на най-високото дърво в гората.
– Ако успея, диамантът ще прогони магията и ще настане само добро – рекъл той.
– Не мога да повярвам, че е толкова просто! – извикала Тибел и ядът й пренесъл и тримата в Гората на сенките.
Вайприн кимнал мълчаливо, превърнал се в дракон, взел диаманта и само с три размаха на мощните си криле излетял до върха на най-високото дърво. Внимателно поставил диаманта на върха му.
И в миг вълшебство преобразило гората – мъглата изчезнала, засияло слънце, Стареца погледнал с ясни очи и казал на близнаците:

– Сега вече мога да ви разкажа историята на вашия род.
Близнаците подскочили от щастие… и се озовали обратно на Земята, сред своите приятели. На масата пред тях стояла огрооомна торта. Целият клас я бил поръчал за Виолета, която също се била завърнала благодарение на вълшебството. Тя се усмихнала на Вайприн и Тибел. Усмихнали ли се и те и всички заедно се заели с пълното унищожаване на тортата.