Деница Райкова е преводач от английски език и страстен читател. Публикуваме в ревюто й за „Книга на тайните“ от Ерика Суайлър с нейно позволение. Текстът е публикуван първо във фейсбук.

На бюрото ми лежи вече дочетената “Книга на тайните”. И чака да пиша за нея. А аз още не мога да се откъсна от нея, още съм вътре в събитията, още пътувам с героите от старата част на историята и ровя в библиотеката заедно с тези от съвременната.

“Книга на тайните” не е просто поредното “модерно” четиво с две времеви линии. Тя може да се възприема и чете като семейна история, но в никакъв случай не е само това.
Отдавна не ми е било толкова трудно да пиша за книга.

Мога, разбира се, да напиша отново нещата, които написах в деня, когато започнах да я чета. И те пак ще бъдат верни, както бяха верни и тогава. Но няма да бъдат достатъчни.

На първо място, книгата, чието откриване е в основата на историята, не е точно класически дневник с дати и събития, отбелязани от притежателя на дневника. Нито пък съвременните и миналите събития са отделени с някаква рязка граница. Те се сливат така плавно и с такава лекота, че преходът между тях почти не се сееща – както си четеш за съвременните преживявания на библиотекаря Саймън, така изведнъж се озоваваш в онова, другото време, в края на 18-ти и началото на 19 ти век. “Книга на тайните” е пътуване, не толкова през събития, колкото през съдби. И задава много въпроси, чийто отговор всеки от нас трябва да намери сам. Има ли такова нещо като предопределение или всеки сам избира и гради съдбата си?

Съществуват ли съвпадения? Можем ли да променим хода на събитията, дори когато изглежда твърдо предначертан? Дали в предметите, особено когато са означавали много за притежателя си, остава частица от душата на този притежател? Можем ли да бъдем обсебени от книга или друг предмет, принадлежали на близък до сърцето ни човек? И дали трябва, дали си струва, дали е редно да ровим в минало, което е по-добре да си остане погребано?

В “Книга на тайните” има мистерия, има тайнствено минало, повтарящи се събития и п поличби. Има и огромна притегателна сила, която дърпа и привлича читателя така, както водата привлича жените от семейството на Саймън. Четеш и не искаш да спреш, усещаш как влизаш все по-надълбоко и знаеш, че там, в дълбокото, има нещо опасно, но не можеш и не искаш да спреш.
Краят може да се опише като опустошителен, от една страна, защото завършва с разруха. Но от друга страна той е пречистващ и освобождаващ, защото само така може да се започне наистина начисто, наистина отначало. Тайните са разкрити врече може да има само откритост и истина.
“Книга на тайните” може и да е дебютен роман, но е един много силен и убедителен дебют. Надявам се скоро да видим и други книги от авторката.