На 25 юли от 19:00 в Читалище.то Серафина за малко ще напусне имението „Билтмор“, за да гостува на втората сбирка на литературен клуб „Читател“. 

Дискусията ще води Анастасия Карнаух. Ще си поговорим за посланията на Робърт Бийти и защо харесваме Серафина толкова много. За смелостта, за приятелствата и за това да бъдеш различен. Ще споделим новини около поредицата и любопитни факти за първата книга. 

А за най-нетърпеливите фенове, издателство „Софтпрес“ е подготвило специална изненада – откъс от „Серафина и магическият жезъл“, втора книга от поредицата. Очаквайте я през септември!

…

„Серафина и магическият жезъл“

Откъс от първа глава

Серафина отново чу звука, който я бе довел тук: нежно пърхане високо над главата й, подобно на ромоляща река, лъкатушеща по теченията на вятъра. Звездите и планетите висяха в мрачното небе и блещукаха като живи – дом на десетки хиляди души, но не даваха отговор на загадката.
Малък черен силует мина пред луната и изчезна. Сърцето на Фина пропусна удар. Какво ли беше това?

Загледа се внимателно. Още една форма мина пред месечината, а после и трета. Отначало ги помисли за прилепи, но те рядко летяха в права линия един зад друг.

Намръщи се. Беше объркана. И очарована.

Странни малки летящи фигури закриваха една след друга луната. Серафина вдигна глава към небето и видя, че звездите изчезват. Ококори се от притеснение. И тогава постепенно започна да осъзнава какво вижда, макар още да не приемаше напълно истината. Присви очи. Сега вече различи многобройните пойни птици, които летяха над долината. Не бяха една или две, нито дори десетки, а огромни, сякаш безкрайни птичи ята – цели облаци. Птиците изпълваха небето. Звукът, който чуваше, бе нежното шумолене на крилцата им. Безброй врабчета, мушитрънчета и копринарки бяха поели на своето есенно пътуване. Приличаха на скъпоценни камъни – зелени и златисти, жълти и черни, на ивици, на петна. Хиляди и хиляди. Беше прекалено късно, за да мигрират, но ето, че го правеха. Бързаха и изпълваха небето с малките си пърхащи криле по пътя на юг, където щяха да прекарат зимата. Пътуваха тайно нощем, за да избегнат ястребите, които денем биха ги погнали, и използваха очертанията на планините и подредбата на блещукащите звезди над тях, за да открият вярната посока.

Лекомислените, капризни движения на птиците винаги очароваха Серафина и ускоряваха пулса й, но този път бе различно. Дързостта на тези птички и красотата на пътешествието им по планинския хребет я пронизаха право в сърцето. Имаше чувството, че наблюдава нещо неповторимо, нещо, на което ставаш свидетел веднъж в живота. После си спомни, че птиците следват пътя, който техните родители и родителите на техните родители са им показали, и летят по него от милиони години. Единственото уникално и неповторимо в този случай бе тя – това, че бе тук и ги вижда. Което наистина бе изумително.

Гледката я подсети за Брейдън. Той обичаше птиците и всички други животни.
„Иска ми се да можеше да видиш това“ – прошепна Серафина, сякаш приятелят й лежеше буден в леглото си и можеше да я чуе въпреки разстоянието помежду им. Копнееше да сподели този момент с него. Щеше да е чудесно той да стои до нея, да се взира в звездите, в птиците, в посребрените по краищата облаци, в сияещата с цялата си съвършена прелест луна. Знаеше, че ще му разкаже за това следващия път, щом се видят. Но думите, изречени денем, никога не можеха да уловят напълно красотата на нощта.

Преди няколко седмици Фина и Брейдън сразиха Мъжа с черния плащ и разкъсаха самия плащ на парчета. Станаха съюзници и добри приятели, но изведнъж тя осъзна – и от мисълта я заболя още повече, – че не го е виждала от няколко нощи. Всяка вечер очакваше момчето да дойде в работилницата. И всяка сутрин си лягаше разочарована, разкъсвана от съмнения. Какво правеше Брейдън? Дали нещо го държеше настрана от нея? Дали не я избягваше нарочно? Беше толкова щастлива, че най-накрая има приятел, с когото да си говори. Пронизваше я пареща болка при мисълта, че за него тя може да е била просто кратковременно развлечение, че вече му е доскучала и сега трябва да се завърне към предишните си самотни нощи. Бяха приятели. Не се съмняваше в това. Но се притесняваше, че животът на горните етажи не е за нея, че животът на дневна светлина не й подхожда. Дали Брейдън я бе забравил толкова бързо?

Птичките се изгубиха в далечината и моментът отмина. Серафина се загледа към долината, имаше много въпроси. След победата над Мъжа с черния плащ се смяташе за един от пазителите на имението – подобно на мраморните лъвове, които стояха от двете страни на портите на „Билтмор“ и защитаваха къщата от демони и зли духове. Мислеше за себе си като за Г.Л.П., но за нея „плъховете“ вече не бяха само малките четириноги гризачи, а и натрапниците от всякакъв вид. Баща й постоянно я предупреждаваше за света, за опасностите, които можеха да погълнат душата й, и след всичко преживяно тя бе сигурна, че навън наистина дебнат демони.
Вече седмици наред наблюдаваше и чакаше като страж на наблюдателна кула, но нямаше представа кога или под каква форма ще се появят демоните. Най-големият й страх, спотаен дълбоко в душата й, бе дали ще се окаже достатъчно силна, достатъчно умна за следващата битка. Дали щеше да бъде хищникът, или плячката. Дребните животинчета като горския плъх и катерицата навярно бяха наясно, че смъртта е само на един скок разстояние. Дали се възприемаха като плячка? Може би постоянно очакваха смъртта си. Може би бяха готови да умрат. Но тя определено не беше. Имаше доста неща за вършене.

Приятелството й с Брейдън бе едва в началото и не бе готова да се откаже от него при първото препятствие. А и тепърва осмисляше връзката си с гората, тепърва трябваше да разбере коя е и каква е. А сега, след като вече се бе срещнала лице в лице със семейство Вандербилт, татко й я притискаше да се държи като истинско дневно момиче. Мисис В. я бе взела под крилото си и винаги разговаряше много мило с нея. Серафина вече разполагаше и с мазето, и с гората, и със света на горните етажи – много бързо бе преминала от живот, в който има прекалено малко, към такъв, в който има прекалено много. Чувстваше се на кръстопът, теглена във всички посоки. Но след годините, в които бе живяла и общувала само с баща си, й бе приятно, че може да започне нов живот.

Всичко това бе хубаво. Когато опасността дойдеше, Фина искаше да се бори и да оцелее. Кой не би искал? Ами ако опасността връхлетеше толкова бързо, че тя не успее да я забележи? Бухалът напада така внезапно мишката, че тя не усеща заплахата. Ами ако и с нея стане същото? Aко преди да се усети, хищните нокти се спуснат върху й от небето и я убият, преди да разбере, че я нападат? Ако истинската опасност се състои в това дали изобщо ще разпознае заплахата, преди да е станало прекалено късно, а не дали ще се пребори с нея?
Колкото повече мислеше за птичите ята, които бе видяла, толкова повече я изпълваше смътна тревога. Бе сравнително топло за декември, но птиците трябваше да са отлетели преди месеци. Намръщи се и потърси Северната звезда в небето. Когато я откри, осъзна, че ятата дори не летяха в правилната посока. Пък и не беше сигурна дали всички видове птици, които видя, бяха прелетни. И докато стоеше на скалистия склон, високо в гората, мрачно предчувствие за нещо страховито започна да се просмуква в костите й.

Загледа се отново натам, където бяха изчезнали птиците, а после в посоката, от която бяха дошли. Присви очи към върховете на дърветата сред тъмната гора. Умът й защрака бързо. И внезапно Серафина разбра какво става. Птиците не мигрираха.
А бягаха.

Пое си въздух рязко и продължително, докато се подготвяше. Напрегна мускулите на ръцете и краката си. Сърцето й ускори ритъм.
Каквото и да бе, то идваше.
И идваше сега.