Блог на СофтПрес
Париж и Belle Epoque в 9 цитата от „Цветя от лед и пепел“
Представяме ви неповторимата атмосфера на Париж от времето на La Belle Epoque в 9 цитата от романа „Цветя от лед и пепел“ на Беатрис Колинс.
Belle Époque (хубавото време, прекрасната епоха) е период от европейската история, на който и до днес европейците гледат като на „изгубен рай“. Общото настроение тогава е оптимистично, примесено с безгрижие, което се дължи на политическия мир, разцвета на културата и изкуството в много европейски страни, ускорения технически прогрес и икономчески растеж. В изкуството това е епохата на кубизма, експресионизма и ар нуво.
Умело изтъкан от исторически факти и пълнокръвни герои, „Цветя от лед и пепел“ възкресява Париж от Бел епок – време на пищни балове и тайни дуели, на технически открития и импресионистично изкуство. Време и роман, в които се влюбваш.
Париж бе град, който може да те възнагради и да те съсипе; може да те издигне до седмото небе и след това да те повлече към дъното…
Затова строяха тази кула, за да отпразнуват стогодишнината от Френската революция и да подарят на хората на Париж техния град – докъдето могат да го видят с очите си… Тук човек можеше да се издигне… тук можеше да види как животът долу си върви и всичко е на мястото си, всичко е създадено така, че да има смисъл.
Тя (кулата) не се опитва да бъде нещо, което не е. Нищо не е скрито и обратното също е вярно – нищо в града не може да се скрие. В ясен ден от върха ще се вижда всичко. Всичко ще бъде на показ в цялата си величествена прозрачност.
Ледени цветя, така наричаха понякога снежинките. Хвана една в ръката си и се загледа в нея, докато тя се разтапяше и се превръщаше в капка вода. Дали хубавите неща са по-красиви, защото не можеш да ги задържиш?
Строителството на кулата бе една от първите му задачи в Париж и понякога се чудеше дали не възприема града, света, живота си като мимолетен посетител, сякаш просто минава оттук. Едно мигване, или две, и всичко щеше да изчезне.
Въпреки че сега бе столица, украсена с тераси и зелени паркове, с обществени площади и пищни театри, в Париж имаше нещо, което не можеше да бъде зазидано, не можеше да бъде оформено в прави линии и с уеднаквени фасади. Без значение как изглежда един град, той винаги е много повече от своята архитектура. Имаше някакво пращене във въздуха; усещаше се в пенливите вълни на реката и в мириса на смола от обширните гори, проснали се из почти целия път до Бове на север и до Орлеан на юг. Средновековието и съвременността се сливаха под мостовете на Сена, а над града белият, снежнобял прах от строителната площадка на църквата „Сакре Кьор“ се смесваше с черните сажди и смрадта, издигащи се от порутените къщи в квартал Маре и от мизерните улици, ограждащи железопътната линия в Монпарнас, и образуваха мъгла, която при подходящата светлина изглеждаше почти сребриста.
Повечето от художниците в Париж, студентите в Училището по изящни изкуства или в независимото ателие „Сюис“живееха тук, в Монмартър. Мястото почти не се различаваше от обикновено село, едновременно част от Париж и все пак не съвсем, не и със скърцането и повея на вятърните мелници, с жуженето на пчелите, носещо се от зеленчуковите градини на монахините.
Ледът в Cercle des Patineurs, ледената пързалка в Булонския лес, сякаш бе направен от захар. Хартиени фенери, закачени един до друг на въжета, се полюшваха от вечерния вятър и хвърляха цветната си светлина върху кристалната повърхност под тях – плетеница от червено и зелено, жълто и синьо. Павилионът в далечния край на пързалката бе осветен от електрическа светлина. Миризмата на кафе, на горещ шоколад и греяно вино, която се носеше отвътре, се смесваше с резкия, почти минерален мирис на леда и с дълбокия мрачен аромат на заобикалящата ги гора.
Есента – най-красивият сезон в Париж, бе дошла; окапалите листа хрущяха под обувките, а в ранния утринен въздух се усещаше лек намек за студ. В социално отношение това бе преходно време – обществото се бе завърнало, но само за кратко, преди отново да замине за домашните приеми в замъците по бреговете на Лоара или Оаз. Все пак за седмицадве въздухът в града бе изпълнен с уханието на нови дрехи и горещи ютии, докато богатите пробваха новия си гардероб и жените се контеха в карирани тоалети, а мъжете – с бомбета и английски наметала.
Още романтика и изкуство: