Препрочитаме любими откъси от„Разследванията на инспектор Гамаш“ с Бележките на Луиз Пени

Част I. „Убийството на художника“

Ако има нещо по-хубаво от това да вземеш в ръце нова книга от любима поредица, то е да се върнеш към вече прочетените романи от поредицата със самия автор като гид. Точно този шанс ни дава Луиз Пени със своите бележки към откъси от „Разследванията на инспектор Гамаш“, публикувани в уебсайта www.gamacheseries.com, а вече и в GoodReads.

В поредица от постове тук – в блога на „Софтпрес“, ще ги споделим преведени специално за вас. Започваме, разбира се, с „Убийството на художника“ – първата книга, която ни запознава с Гамаш.

Стр. 9

Госпожица Джейн Нийл предаде богу дух сред утринната мъгла в неделя сутрин, ден преди Деня на благодарността. Беше същинска изненада. Смъртта ѝ не бе естествена, освен ако не смятате, че всичко, което ни спохожда, е естествено. Ако приемем, че е така, то Джейн Нийл бе крачила към този окончателен момент през всичките седемдесет и шест години от живота си, преди смъртта да я срещне в прекрасните кленови гори в покрайнините на селцето Трите бора. Лежеше на земята, разперила ръце и крака, сякаш правеше снежни ангели насред ярките крехки листа.

Бележка от Луиз

Първият параграф от първата книга. Първоначално не започваше така. „Убийството на художника“ започваше с това как Джейн се събужда и прави закуска, но после осъзнах, че искам началото да е смъртта и после да представя живота й. И исках много ясно и непосредствено усещане за мястото и за сезона.

Стр. 35

– Трите бора… Трите бора – повтаряше си, докато опитваше да открие селото. – Дали няма някакво друго име? – запита се, понеже за първи път не успяваше да открие селище на тази толкова подробна карта. – Може би Trois рins? – Не, нямаше…

Бележка от Луиз

През по-голямата част от живота си търсих своя „дом“ и когато го открих в Квебек, беше като магия. Беше много важно за мен още от самото начало да придам на Трите бора онова усещане за принадлежност, за съдба, за нежна магия. Усешане, което откриват само онези, които са изгубени.

Стр. 52

Слънцето се бе провряло през цветните стъкла, изписани с момчета във военни униформи, и беше оцветило в синьо, тъмночервено и жълто пода от борови дъски и дъбовите пейки. В храма се бе разнесъл онзи мирис, типичен за всички малки църкви, които Клара бе посещавала. Аромат на обещание, бор и прашни стари книги.

Бележка от Луиз

Не съм се връщала към този пасаж от 15 години. Не си давах сметка, че съм включила момчетата, изписани в стъклата, толкова рано в поредицата.

Стр. 60

След като очите му привикнаха с полумрака в бистрото, инспекторът забеляза, че вместо очакваното просторно помещение там има две стаи, всяка със собствена камина, в която весело пращяха цепеници и дънери. Различните антикварни столове и маси постигаха приятен за окото миш-маш от стилове. До част от масите имаше кресла с някога разкошна, а понастоящем избеляла дамаска. Всяка част от мебелировката изглеждаше точно на мястото си, сякаш бе създадена да е там. Прекарал бе достатъчно време в търсене на антики, за да може да различи добрата от лошата стока, а онази диамантена поставка в ъгъла със стъклените чаши и прибори бе наистина рядка находка. В дъното на стаята, върху дълъг дървен плот, стърчеше касовият апарат. Буркани с бонбони и фунийки, канелени пръчици и ярки желирани мечета споделяха плота с кутии зърнени закуски.

Бележка от Луиз

Толкова е странно! С развитието на поредицата представата ми за бистрото се промени. Сега го виждам и го описвам като една голяма стая с две огромни открити камини в двата края. И все пак толкова много неща остават същите. Дългият дървен плот. Бурканите с бонбони!

Стр. 62

– Един скоч, Мари – отговори Рут, след което внезапно се смали и рухна обратно в креслото си. – Толкова съжалявам. Простете ми.

По гласа ѝ Гамаш прецени, че жената пред него има богат опит с извиненията.

– Предполагам, мога да се опитам да оправдая поведението си с вестта за смъртта на Джейн, но истината е, че аз съм си такава. Не умея да подбирам битките, в които влизам. Странно, но самият живот ми се струва като някаква битка. Целият.

Бележка от Луиз

И отново – тук виждам началото на Рут и нейната еволюция. По-натам в поредицата ранимоста й вече не е толкова видима. Превръща се в личност, която въобще не е свикнала да се извинява. И все пак – основата е тук… жена, за която животът е битка. Жена, която може и да не се извинява открито, но чиито съжаления са по-приглушени и може би затова по-силни. Харесва ми да виждам тази „ранна“ Рут и да знам в кого ще се превърне.

Стр. 90

… Има четири изречения, които се учим да казваме и наистина мислим. – Гамаш вдигна свитата си в юмрук ръка и започна да отваря пръсти един по един, докато изреждаше: – Не знам. Имам нужда от помощ. Съжалявам. И още едно. – Замисли се за момент, но като че ли не можа да си го припомни. – Забравил съм. Но довечера ще поговорим повече на тази тема, нали така?

– Точно така, сър. Благодаря ви. – Ивет осъзна, че казва истината, колкото и странно да беше.

Изчака Гамаш да излезе и си извади бележника. Беше решила да не си води записки по време на разговора им. Не искаше да изглежда като глупачка пред шефа си. Бързо си записа: съжалявам; не знам; нуждая се от помощ; забравил съм.

Бележка от Луиз

Това е свързано с толкова много спомени. Когато по време на събитие ме помолят да кажа четирите изречения, почти винаги забравям едното от тях – като Гамаш тук. Изреченията са от първия път, когато срещнах Майкъл. Той откри срещата, като ги цитира, и аз си помислих… какъв необикновен мъж. Но на едно друго ниво в книгата ми се искаше да има малко хумор и изглеждаше толкова човешко и едновременно с това глупаво Никол да си помисли, че „забравил съм“ е едно от изреченията, които водят до мъдростта.