„Книга на тайните“ е заглавие, което привлече вниманието ни с невероятната история, която е в центъра на сюжета. Насладихме се от все сърце на разкошния стил на Ерика Суайлър и се убедихме, че трябва да издадем тази книга. Тя ще бъде в книжарниците от 3 ноември, но за най-нетърпеливите предлагаме откъс тук:

Трябва да се вземат мерки – да се укрепят преградите, да се терасира парцелът, но уви. Заради апатията на баща ми получих в наследство къща, чиято поправка е твърде скъпа за библиотекар в Напоусет. И все пак ние, библиотекарите, сме известни с находчивостта си. Вървя към дървеното стълбище, което се спуска по скалата и потъва в пясъка. Тази година още не са ми излeзли мазоли и стъпалата ме болят, когато срещат острите зъби на камънака. Здравите ходила са сред най-важните неща по северните брегове на океана. Като деца със сестра ми Енола бягахме боси по цяло лято, докато асфалтът омекне под краката ни от жегата. По тези места виреят само местните.
Долу, в подножието на стълбището, ми маха Франк Макавой и поглежда към скалата. С него е и лодката му – красива, сякаш изваяна от цяло парче дърво. Франк е рибар и добър човек, ирландец. Приятел е на семейството ми, отпреди да се родя. Прекарал е много години на слънце и когато се усмихне, груби бръчки осейват лицето му. Веждите му са извити нагоре и се губят под периферията на износена сламена шапка, която никога не слиза от главата му. Ако баща ми беше доживял до шейсет, може би щеше да изглежда като Франк: същите пожълтели зъби, същите червеникави лунички.
Докато гледам Франк, в главата ми нахлуват спомени. Като малък пропълзявах под дървата, стъкнати за кладата на плажа, а с голямата си ръка той ме дръпваше от пътя на падаща цепеница. Баща ми, наведен над барбекюто, печеше царевица. Във въздуха се носеше миризма на изгоряла шума и свила, докато Франк ни занимаваше с рибарски истории. Разбира се, лъжите му бяха опашати. Майка ми и жена му го окуражаваха, а смехът им стряскаше чайките. Сега от картинката липсват двама. Като гледам Франк, виждам родителите си. Сигурно и за него е трудно да ме погледне, без да се сети за покойните си приятели.
– Май бурята те е засегнала сериозно, Саймън – казва.
– Знам. Изгубих метър-два – омаловажавам ситуацията.
– Казвах аз на татко ти, че трябва да се заеме с преградите, да ги укрепи с няколко дънера.

Ерика Суайлър

Къщата на семейство Макавой е на няколкостотин метра западно от моята, по-навътре в сушата, с терасиран и залесен двор, който би спасил дома им от прииждаща вода.
– Татко не го биваше в слушането.
– Вярно. Но пък една-две кръпки на онази преграда щяха да ти спестят куп главоболия.
– Знаеш го какъв беше.
Мълчание. Примирение. Франк рязко поема въздух през зъби и се чува свистящ звук.
– Сигурно си е мислел, че ще има повече време за ремонти.
– Сигурно – отвръщам. Кой знае какво си е мислел баща ми.
– През последните години приливите са по-високи от обичайното.
– Знам. Не мога да оставя нещата така за дълго. Ако се сетиш за някой доверен човек, ще съм благодарен да ме свържеш с добър майстор.
– Разбира се. Мога да ти пратя един. – Франк се почесва по врата. – Но да ти кажа честно, няма да е евтино.
– Вече нищо не е евтино.
– Така е.
– Може да се наложи да я продам.
– Не ми се иска да стигаш дотам.
Франк се мръщи и придърпва шапката над челото си.
– Поне земята струва нещо, дори къщата да си замине – казвам.
– Помисли си.
Франк е наясно с финансовите ми ограничения. Дъщеря му Алис също работи в библиотеката. Хубавата червенокоса Алис е взела усмивката на баща си и има подход към децата. Работи с хора по-добре от мен, затова отговаря за организирането на събития, докато аз съм в справочния отдел. Но с Франк не сме тук заради Алис, нито за да обсъждаме участта, която грози къщата ми. Дошли сме, за да се заловим за работа, която вършим вече повече от десетилетие: слагаме шамандури, с които ограждаме зоната, безопасна за плуване. Бурята беше толкова силна, че изхвърли шамандурите заедно с котвите им на брега – купчина ръждясали вериги и оранжеви въжета, окичени с морски жълъди. Нищо чудно, че загубих част от земята си.
– Ще започваме ли? – питам.
– Давай, тая работа само нас чака.
Събличам ризата си, мятам веригите и въжетата на рамо и бавно навлизам в океана.
– Сигурен ли си, че не искаш помощ? – пита Франк. Дъното на лодката му стърже по пясъка, докато я избутва към водата.
– Няма нужда, ще се справя.

Мога да свърша работата и сам, но е по-безопасно Франк да е наоколо. А и той не е тук заради мен. Дошъл е по същата причина, поради която и аз влизам в тези води всяка година – за да почете майка ми Полина, която се удави точно тук.
Като за юни заливът е направо леден, но щом се потапям във водата, стъпалата ми прилепват така добре към дъното, сякаш камъните по него са създадени, за да ходя по тях. Веригите и котвите ме забавят, но Франк описва кръгове с греблата и поддържа темпото. Влизам навътре, докато вълните достигнат гърдите, а после и шията ми. Точно преди да се потопя, издишвам докрай и поемам дълбоко въздух, както ме бе научила майка ми една топла сутрин в края на юли и както аз на свой
ред бях научил сестра си. Номерът със задържането на дъха е в това да си жаден.
– Издишай рязко и докрай! – тихо шепнеше мама точно до ухото ми. В плитчините гъстата ѝ черна коса се виеше като река. Бях на пет. Мама натисна корема ми, докато почти го глътнах, а пъпът ми едва ли не се залепи за гръбнака. Притискаше силно и впиваше в кожата ми острите си нокти.
– Сега вдишай. Бързо, бързо! Разшири гръдния си кош! Представи си как се раздува. – Поемаше дълбоко въздух, тънките ѝ ребра изпъкваха, а коремът ѝ се издуваше като буре. Белият ѝ бански сияеше ослепително във водата. Трябваше да примижавам, когато гледам към нея. Мама почукваше с пръст по гърдите ми. Туп-туп-туп. – Дишаш плитко, Саймън. Ако дишаш така, ще се удавиш. Не поемаш въздух с корема си.
Нежно докосване. Лека усмивка. Майка ми казваше да си представя, че съм жаден, че съм празен, с пресъхнала уста, да се нагълтам с въздух. Да разтегна широко гръдния си кош и да вдишам жадно и дълбоко. Когато коремът ми се издуеше като балон, тя прошепваше: „Прекрасно. Прекрасно! Сега се гмуркаме!“
Сега се гмуркам. През водата се процеждат меки лъчи като ореол около лодката на Франк. Понякога чувам как мама се носи във водата и я зървам за миг зад воал от водорасли; черната ѝ коса се мярка сред облаци от морска растителност. Дъхът ми се разстила като фина мъгла по кожата. Майка ми Полина играеше в цирка, беше гадателка, асистентка на фокусник и гмуркачка, така че изкарваше прехраната си, като задържаше дъха си. Научи ме да плувам като риба и караше баща ми да се усмихва. Често изчезваше, сменяше работата си или пък работеше на две-три места едновременно. Спеше по хотели само за да пробва как е в различни легла. Баща ми Даниъл беше механик и неин верен пристан. Оставаше у дома и очакваше завръщането ѝ с неизменна усмивка, за да чуе онова нейно „скъпи“.
„Саймън, скъпи.“
И мен наричаше така.
В деня, когато тя влезе във водата, бях на седем години.
Опитвал съм се да го забравя, но се превърна в най-милия ми спомен за нея. Остави ни на сутринта, след като направи закуска: твърдо сварени яйца, които трябваше да чукнеш в ръба на чинията и да обелиш с нокти, докато в пръстите ти се забиват парченца яйчени черупки. Обелих яйцето на сестра ми и го надробих, за да е по-удобно за детските ѝ ръчички. Сухи препечени филийки и портокалов сок. В утринните часове на летните дни сенките изглеждат по-тъмни, лицата – по-бледи, а хлътнатините – по-отчетливи. Полина беше като лебед онази сутрин – прекрасна, но не на място. Татко отиде на работа в завода. Мама остана сама с нас. Наблюдаваше ме и кимаше, докато нарязвах яйцето на Енола.
– Ти си добър батко, Саймън. Грижи се за Енола. Ще се опита да ти избяга. Обещай, че няма да ѝ позволиш.
– Няма.
– Чудесно момче си ти. Изненадваш ме. Ти си моята изненада.
Стенният часовник тиктакаше. Майка ми потропваше с крак по балатума, тихо отмерваше времето. Енола се омаза с яйце и трохи. Докато ядях, се борех да опазя сестра си да не се изцапа. След малко мама се изправи и приглади с длани жълтата си лятна пола.
– Сбогом, Саймън. Сбогом, Енола.
Целуна сестра ми по бузата и притисна устни към главата ми. Помаха за довиждане, усмихна се и тръгна. Тогава си помислих, че отива на работа. Как да предположа, че „сбогом“ е значело наистина „сбогом“? В кратките думи се крият тежки мисли. Когато ме е наблюдавала онази сутрин, е разбрала, че ще се грижа за Енола. Знаела е, че няма да я последваме. Съзряла е единствения миг, в който е можела да си тръгне. Малко по-късно, докато с Алис Макавой си играехме с колички на килима в дневната у тях, майка ми се удавила в залива.
Напредвам във водата, бутам с гърдите напред и вкопавам пръстите на краката си в пясъка. След няколко метра пускам една от котвите и тя издрънчава приглушено. Поглеждам сянката на лодката. Франк се тревожи за мен. Греблата пляскат във водата. Какво ли е да дишаш вода? Представям си лицето на мама, изкривено от усилие, но продължавам да вървя, докато дойде ред на следващата котва. После издишвам докрай въздуха от дробовете си и тръгвам към брега, като се опитвам да остана възможно по-дълго стъпил на дъното – игра, с която Енола и аз се развличахме понякога. Когато ми става твърде трудно да пазя равновесие ходом, започвам да плувам. Загребвам уверено с ръце, поря вълните на залива и се плъзгам като някоя от лодките на Франк. А щом успявам да стъпя на дъното изправен, изцяло покрит от водата, правя нещо специално за Франк.
„Бавно, Саймън – казваше майка ми. – Дръж очите си отворени, дори да парят. Боли повече, когато излизаш, отколкото като влизаш, но ги дръж отворени, без да мигаш.“ Солта дразни, но мама никога не мигваше – поне във водата, и особено когато въздухът за първи път лъхаше в лицето ѝ. Беше като подвижна скулптура.