Запознанството с великите имена в литературата носи гарантирано удоволствие, независимо на каква възраст ни се случва. В това ни убеждава и новото издание на „Чудното пътешествие на Нилс Холгерсон“ – една от вечните детски класики, които стоплят сърцата на малки и големи. Поканете децата на пътешествие с Нилс Холгерсон чак до Лапландия на гърба на гъсока Мартин. По пътя ги очакват различни приключения, предизвикателства и нови приятели.

Изданието е адаптирано от Христина Йотова и е подходящо и за най-малките членове на семейството.

Преди много, много години в едно шведско селце живеело момче на име Нилс Холгерсон. На пръв поглед то по нищо не се отличавало от повечето момчета наоколо – кльощаво, длъгнесто, със светла коса. Толкова светла, че сякаш била избеляла от слънцето. По нрав Нилс бил немирник, пакостник и мързеливец – дай му да спи, да лудува и да прави бели. В училище му било скучно – предпочитал да зяпа през прозореца и да брои гарваните по дърветата. В гората търсел птичи гнезда, за да ги разваля. У дома гонел кокошките и гъските по двора, тормозел кравите или дърпал котарака за опашката – истински калпазанин!

Едно ранно неделно утро майка му и баща му тръгнали за съседното село на църква.

– Синко, гледай да не правиш бели, докато ни няма – рекла майката, взела една книжка от полицата на стената, разтворила я и я сложила на масата пред него. – По-добре почети нещо.

Нилс си помислил: „По-добре да съм почетял! Как ли пък не! Къде-къде по-интересно ще ми е да поиграя на двора, а като ми стане скучно, да си поспя“.

Ала бащата, който сякаш прозрял какво си мисли синът му, казал строго:

– Като се върнем, ще проверя дали си чел, или не. Ще ми разкажеш какво си научил.

Колкото и да не му се искало, Нилс седнал край масата и забил поглед в книжката. „Ама че досада! Щом е така, ще трябва да се чете“ – рекъл си той и въздъхнал.

Родителите му били добри хора – благопристойни и трудолюбиви, и му желаели доброто, ала той нехаел. Щом вратата хлопнала зад тях, Нилс вперил поглед в прозореца.

Навън пролетта настъпвала. В края на март все още не се било раззеленило, но долчинките и канавките били пълни с вода от стопилия се сняг, чувал се веселият ромон на ручейчета, по околните ливади вече цъфтели лютичета, а буковата гора в далечината се откроявала – кафява и гъста. Кокошките се разхождали важно-важно из двора, кравите в обора мучали и гъските се плацикали в многобройните мътни локви, докато врабчетата подскачали и чирикали под самия прозорец.

Нилс отново въздъхнал и се втренчил в разтворената книжка. Започнал да чете, но едва бил прочел няколко думи, когато дочул шумолене зад гърба си. Вдигнал бавно глава. На перваза, точно срещу него, имало неголямо огледало, в което се отразявала цялата стая. Без да мига, той започнал внимателно да следи какво става зад него. Вгледал се в шкафа, в полиците на стената… в големия дъбов сандък, обкован с железни ленти. Вътре майка му държала красиви стари дрехи и вещи – спомени, останали още от майката на нейната майка. Забелязал, че е отворен. Сторило му се странно, защото само тя го отваряла понякога и обикновено бил заключен. И изведнъж от едната страна на сандъка помръднала някаква сянка… Не, изобщо не било сянка! Там, в единия край на отворения сандък, седяло джудже!

В първия момент момчето не повярвало на очите си, но после се убедило, че джуджето е истинско! С черно сюртуче, с бяла дантелена якичка и красиво надиплени маншети, панталонки до коленете, червени чорапки, украсени с панделки, и големи сребърни токи на обувчиците. Носело черна широкопола шапка с висок заострен връх, в която било затъкнато перо. Лицето му било голобрадо и сбръчкано, а на ръст едва достигало една педя.

Нилс изобщо не се изплашил. Любопитството му надделяло и докато необикновеният му гост захласнато разглеждал съдържанието на сандъка, момчето го наблюдавало с интерес. И ненадейно му хрумнало да хване джуджето! Огледал набързо стаята – тя се виждала много добре в огледалото. По полиците били подредени каната за кафе, чайникът, всякакви чинии и купи – малки и големи… До една от стените бил скринът, върху който имало кутии, кутийки и всякакви дреболии… Закачалка, стол… Какво друго? Погледът на Нилс попаднал на кепчето, с което хващал пеперуди. То висяло окачено на пирон до прозореца – съвсем близо до него. Ето това щe свърши работа!

Той внимателно се пресегнал, откачил го, замахнал ловко и – хлоп! – джуджето се оказало оплетено в мрежичката. То се мятало на дъното и безпомощно размахвало ръце и крака, а Нилс я клатушкал наляво-надясно и я раздрусвал, за да му попречи да излезе и да избяга.

– Моля те, пусни ме! – извикало джуджето. – Ще ти дам една златна монета!

Нилс нямал нищо против, но веднага си помислил, че би могъл да поиска от пленника си нещо повече – да направи така, че да си учи уроците без много зор. Спрял за миг да разтърсва кепчето, но това било достатъчно за джуджето. То се покатерило ловко нагоре и подало глава над железния обръч. Момчето се сепнало и понечило отново да разтърси мрежичката, но внезапно получило такъв шамар, че се строполило в несвяст…

Когато дошло на себе си, от джуджето нямало и следа. Едната му буза все още пламтяла от неочаквания шамар и това било сигурен знак, че случилото се не било сън. „Ох, ще седна да чета, че нашите скоро ще се върнат, а не съм прочел нито ред!“ – рекъл си Нилс и неохотно, пъшкайки и охкайки, се надигнал от пода. Направил крачка-две… И спрял.

Чувствал се странно. Седалката на стола била толкова нависоко, че трябвало да се покатери по един от краката му, за да стигне до нея. Книжката си лежала разтворена на масата, но била огромна и Нилс не можел да различи нито една буква на страниците и `. Вдигнал глава, погледнал в огледалото и срещнал погледа на някакво дребно човече, отразено там в цял ръст – с ризка, кожени панталонки и обувчици.

– Леле, този пък кой е? – възкликнал Нилс и плеснал с ръце. Човечето в огледалото направило същото. Нилс дръпнал косата си нагоре и се оплезил. Човечето моментално повторило движенията му. Нилс тропнал с крак. Човечето също. Нилс размахвал ръце, пулел се и правел разни гримаси. Човечето правело абсолютно същото… И тогава Нилс разбрал, че джуджето го е омагьосало и че дребосъкът, отразен в огледалото, е самият той. Косата му си била същата, както и лицето, очите, дрехите… Само дето се бил смалил – едва достигал една педя.

„Трябва бързо да намеря джуджето и да го накарам да развали магията“ – решил той. Скочил на пода и започнал да го търси. Мушнал се под пейката, под шкафа, надникнал в огнището и дори в дупката на мишката, но джуджето го нямало никъде. „Дали пък не е в обора при кравите?“ – помислил си Нилс и изтичал на двора. Едно наперено врабче го зърнало и зачирикало:

– Чик-чирик! Вижте! Вижте джуджето Нилс!

– Ку-ку-ри-гууу! – весело се провикнал петелът. – Така му се пада на тоя пакостник!

– Така му се пада! – разкудкудякали се и кокошките.

Гъските се струпали около него и започнали да го пощипват и да го дразнят:

– Е, боиш-ш-ш ли се от нас? Боиш-ш-ш ли се?

Най-учудващото било, че Нилс ги разбирал много добре. Отнякъде се появил котаракът и момчето се втурнало към него.

– Миличко котенце, ти със сигурност знаеш всички тайни местенца наоколо. Кажи ми как да намеря горското джудже? – примолил се той. Котаракът седнал, сложил крайчето на опашката си върху предните си лапи и мълчаливо се взрял в момчето. Голям и охранен, с блестяща на слънцето козина, той излъчвал добронамереност и благодушие.

– Мяу-у! Дори да знам къде можеш да намериш джуджето, това изобщо не означава, че ще ти кажа! – казал той пресилено любезно.

– Трябва да ми помогнеш! То ме омагьоса! – настоял Нилс и го упрекнал: – Не виждаш ли на какво приличам?

В очите на котарака проблеснало зло пламъче, но както и преди, запазил добрия тон и попитал учтиво:

– Защо мислиш, че трябва да ти помогна? А кой ме дърпаше за опашката?

– Аз и сега мога да те дръпна! – разсърдил се Нилс. Забравил, че в сравнение с него котаракът е истински великан, и направил крачка напред. Котаракът тутакси настръхнал, извил гърба си право нагоре, от пухкавите му лапи се показали острите му закривени нокти и той изфучал високо и заплашително. Нилс не се уплашил и направил още една крачка. Било грешка. Котаракът скочил, повалил го по гръб и го притиснал към земята.

– Помощ! Помощ! – развикал се Нилс с все сила. Никой обаче не се притекъл да му помогне. Сега вече той наистина се уплашил, но по някаква незнайна причина – дали защото не му било интересно, или защото не бил злонравен, котаракът прибрал ноктите си и го пуснал.

– Засега ти прощавам – рекъл той и пак седнал на задните си лапи. Нилс станал и закретал към каменната ограда в края на двора, сподирян от любопитните погледи на кокошките и гъските. Щом стигнал до подредените един върху друг камъни, които сега му се сторили огромни, той се покатерил най-горе, седнал там с висящи крака, обути в мънички обувчици, и се замислил. Някъде над главата му прозвучал плясък на крила – високо в небето летели диви гъски. Като забелязали домашните гъски в двора, те се спуснали по-ниско и закрещели:

– Кррряк! Кррряк! Елате с нас! Елате с нас! В Лапландия! В планината! На север!

Домашните гъски се развълнували и запляскали и те с крила, сякаш изпитвали непреодолима потребност да полетят. Но старата гъска, която се падала баба на повече от половината гъски, се разтичала между тях и ги заувещавала:

– Вие сте почтени домашни гъски! Не бъдете безразсъдни! На нас и тук ни е добре!

Само един млад бял гъсок, който бил вперил взор нагоре, се затичал стремително през локвите.

– Почакайте ме! – крещял той. – Ще дойда с вас!

„Но това е Мартин – най-хубавият мамин гъсок!“ – помислил си Нилс, хукнал след гъсока и едва го догонил. Подскочил нагоре, обхванал с две ръце дългата гъша шия и увиснал на нея с цялата си тежест. Но нищо не могло да удържи Мартин на земята. Гъсокът размахал крила – веднъж, втори път, и неочаквано и за самия себе си полетял. Преди Нилс да разбере какво се случва, двамата вече били високо в небето.