КРАСИВА МИСТЕРИЯ

(откъс)

Ако Бовоар бе ловец, то Арман Гамаш беше изследовател. Когато другите спираха, Гамаш пристъпваше напред. Надзърташе в пукнатини, процепи и пещери. Обитавани от мрачни същества.

Главният инспектор бе преполовил петдесетте. Косата на слепоочията му сивееше и леко се къдреше над и зад ушите. Шапката почти скриваше белега на лявото му слепоочие. Носеше непромокаемо яке в цвят каки, а под него – риза, сако и сиво-зелена копринена вратовръзка. Едрата му длан, мокра от водните пръски, стискаше планшира, докато лодката пореше водите на езерото. Другата му ръка беше нехайно отпусната върху яркооранжевата спасителна жилетка на съседната алуминиева седалка. Докато стояха на пристана, загледани в откритата лодка с въдица, мрежа, кофа с живи червеи и извънбордов двигател, който приличаше на тоалетна чиния, главният инспектор бе подал една спасителна жилетка, най-новата, на Бовоар. A когато Жан Ги изсумтя, Гамаш настоя да я вземе. Не за да си я сложи, а просто да му е подръка.

За всеки случай.

И така, спасителната жилетка на инспектор Бовоар лежеше в скута му. И при всяко подскачане на лодката той тайничко се радваше, че е там.

Беше взел главния инспектор от дома му малко преди единайсет. На вратата Гамаш спря, за да прегърне и целуне мадам Гамаш. Останаха прегърнати известно време, после началникът се обърна и тръгна надолу по стълбите с раница през рамо.

Щом влезе в колата, Жан Ги усети лекия мирис на одеколона му – с дъх на сандалово дърво и розова вода – и се развълнува при мисълта, че този човек скоро можеше да му стане тъст. Че дечицата на Бовоар можеше да се окажат в обятията на този мъж и да вдишват същия успокояващ аромат.

Скоро Жан Ги щеше да бъде нещо повече от почетен член на семейството.

Но още докато си го мислеше, едно гласче в главата му прошепна: „Я си представи, че не се зарадват на тази новина? Какво ще стане тогава“.

Ала мозъкът му отказа да го побере и той побърза да пропъди подлата мисъл.

Освен това за пръв път си даде сметка – макар че работеха заедно повече от десет години – защо шефът му ухае на сандалово дърво и розова вода. Сандаловото дърво беше собственият му одеколон. Розовата вода идваше от мадам Гамаш след прегръдката им. Главният инспектор носеше уханието ѝ като аура. Примесено със собствения му мирис.

Тогава Бовоар си пое въздух – бавно и дълбоко. И се усмихна. Усети едва доловимата нотка на цитрус. Ани. За момент се уплаши, че баща ѝ също ще го подуши, но после се успокои, защото този мирис беше твърде личен. Зачуди се дали сега и Ани не ухаеше мъничко на „Олд Спайс“.

Пристигнаха на летището преди пладне и се запътиха право към хангара на Sûreté du Québec. Там пилотът им вече планираше полета на картата. Тази жена беше свикнала да ги води къде ли не. И да каца на черни, заледени или липсващи пътища.

– Забелязвам, че днес всъщност имаме писта за кацане – каза тя и се настани на пилотската седалка.

– Съжалявам – каза Гамаш. – Спокойно можеш да кацнеш аварийно и в езерото, ако предпочиташ.

– Няма да е за пръв път – засмя се тя.

По време на полета Гамаш и Бовоар обсъждаха случая на висок глас, за да надвикат двигателите на малката „Чесна“. После обаче главният инспектор се загледа през прозореца и потъна в мълчание. Бовоар забеляза, че си е сложил миниатюрни слушалки и слуша музика. Дори се досещаше каква. На лицето на главен инспектор Гамаш витаеше едва доловима усмивка.

Бовоар се обърна и се загледа през малкото прозорче от своята страна. Беше кристално ясен ден в средата на септември и долу ясно се виждаха градовете и селата. После селата станаха по-малки и оредяха. Самолетът направи вираж наляво и Бовоар видя, че пилотът следва криволичеща река. В посока север.

Летяха все по-далеч и по-далеч на север. Всеки потънал в собствените си мисли. Гледаха към земята под тях, докато всички следи от цивилизацията изчезнаха и остана единствено гора. И вода. На ярката слънчева светлина водата не изглеждаше синя, a на ивици и кръпки в златисто и ослепително бяло.

Следваха една от тесните златисти ивици дълбоко в гората. Дълбоко в Квебек. Към един труп.

Докато летяха, тъмната гора започна да се променя. Първо единични дървета тук-там. После все повече и повече. А накрая цялата гора се изпъстри с оттенъци на жълто, червено, оранжево и наситеното тъмнозелено на вечнозелените растения.

Тук есента идваше по-рано. Колкото пὸ на север, толкова по- рано. Колкото по-дълга, толкова по-красива.

И тогава самолетът започна да се снижава. Надолу, надолу, надолу. Сякаш щеше да забие нос в езерото. Но вместо това се изравни хоризонтално с водата и докосна повърхността, за да се приземи върху черния път, приспособен за кацане.

А сега главен инспектор Гамаш, инспектор Бовоар, капитан Шарбоно и лодкарят пореха вълните на същото това езеро. Лодката леко се наклони надясно и Бовоар видя как изражението на старшия детектив се променя. От замислено на изненадано.

Гамаш се наведе напред с грейнали очи.

Бовоар се размърда в седалката си и се огледа.

Бяха влезли в голям залив. Крайната точка на пътуването им.

Дори Бовоар усети прилив на вълнение. Милиони хора търсеха това място. Обикаляха по света, за да намерят отшелниците, които живееха тук. И когато най-сетне ги откриха в най-затънтената част на Квебек, хиляди туристи започнаха да прииждат насам, като отчаяно искаха да се срещнат с тях. Може би наемаха точно този лодкар, за да прекосят езерото.

Ако Бовоар бе ловец, а Гамаш – изследовател, то мъжете и жените, които идваха тук, бяха поклонници. И копнееха да получат онова, което вярваха, че тези мъже притежават.

Но щеше да е напразно.

Защото всички биваха отпратени още на входа.

Бовоар осъзна, че и друг път е виждал тази гледка. На снимки. Пейзажът пред очите им бе станал популярно изображение и – някак непочтено – се използваше от квебекското Министерство на туризма за рекламиране на областта.

Място, което не допускаше посетители, се използваше да примамва туристи.

Бовоар също се наведе напред. В самия край на залива се издигаше крепост като изсечена в скалите. Камбанарията ѝ стърчеше, все едно беше изригнала от земята в резултат на сеизмична дейност. От двете ѝ страни се виждаха разперени крила. Или ръце. Разтворени в благословия или покана. Убежище. Сигурна прегръдка в дивата пустош.

Илюзия.

Това бе почти митичният манастир Saint-Gilbert-Entre-les- Loups. Обител на две дузини уединени и съзерцателни монаси. Които бяха построили църквата си възможно най-далеч от цивилизацията.

На цивилизацията ѝ бе отнело стотици години да ги открие, ала последната дума принадлежеше на мълчаливите монаси.

Двайсет и четирима мъже бяха преминали отвъд тази порта. И тя се бе затворила. Оттогава никоя друга жива душа не бе допусната вътре.

До днес.

Главен инспектор Гамаш, Жан Ги Бовоар и капитан Шарбоно бяха поканени да влязат. А билетът им беше един мъртвец.