Автор: Виктори Иванова, редактор на „Леонардо да Винчи“ от Уолтър Айзъксън. 

Преди няколко години бях на семинар на друг автор на „Софтпрес“ – Тони Бюзан. „Извадете лист хартия и запишете всичко, към което не проявявате никакъв интерес“ – започна той. Цитатът, разбира се, е по памет, но основната идея беше това – всеки да направи пълен списък на темите, фактите и областите от знанието, от които въобще, изобщо и никак не се интересува.

Човешкият мозък е странно нещо, има вродено тщеславие и амбиция винаги да е прав. При подобна задача се стреми да направи възможно най-пълния, най-дълъг и най-внушителен списък. А целта на Бюзан, разбира се, бе съвсем друга – да покаже, че всичко е свързано, и че би трябвало – и се – интересуваме от всичко.

Спомних си този семинар, докато четях „Леонардо да Винчи“ на Уолтър Айзъксън. Леонардо се опитва „да научи всичко, което има да се знае, за всичко, което може да бъде опознато“, пише Айзъксън и следва ненаситното му любопитство, за да обедини разностранните му интереси и често противоречивите факти, които са достигнали до наши дни за тях, в над 500 страници, чието въздействие прилича на това на картина. Ползва за основа дневниците на майстора – хиляди страници с рисунки, чертежи и скици, невероятни списъци със задачи, откъслечни мисли, записки за направени разходи, списъци за пазаруване, изумителни наблюдения на природата и безкрайни идеи за трактати, които така и не виждат бял свят.

Затова и всеки опит да споделиш накратко впечатленията си от „Леонардо да Винчи“ на Уолтър Айзъксън прилича на лист от дневниците на самия Леонардо – смесица от образи, впечатления и вдъхновение. В моя случай този лист би изглеждал така:

• В горния десен ъгъл: Как изглежда езикът на кълвача? – въпросът, с който започва и завършва книгата, пример за по детски необремененото и често фанатично любопитство на Леонардо.

• Долу: скица със стилус – Леонардо, облечен в една от любимите си розови туники, надвесен на поредния труп, на който прави дисекция и след това изобразява с изумителна точност всеки орган и система в човешкото тяло, за да разгадае тайните и връзката му с природата.

• По средата: ескиз на голямото състезание – Леонардо да Винчи и Микеланджело Буонароти пред двете срещуположни стени на огромна зала. И двамата са заети с рисуването на батални сцени, докато любители и ученици се събират около тях, за да ги гледат с изумление. Леонардо рисува своята „Битка при Ангиари“ така, както живее – преди това е направил десетки скици, изследвал е и най-малкото мускулче, което движи лицата на конете и хората; сега прекъсва, избухва, връща се, експериментира с основа, която да му позволи да нанася бавно мазка след мазка (уви, безуспешно), настоява да избият допълнителен прозорец в залата, за да използва светлината… Микеланджело работи бързо, методично и дисциплинирано и намира перфектния повод в изискването за победна сцена да включи любимия си и неизменен мотив – множество голи мъже.

• Вляво: незавършен разказ за едни необикновени три месеца, в които трима от най-интересните герои на Ренесанса са затворени в укрепено градче с размерите на малък съвременен квартал – Николо Макиавели, Чезаре Борджия и Леонардо да Винчи.

• Горе вляво: рисунка с туш на плода в утробата – една от любимите ми творби на Леонардо, която съчетава наука и изкуство подобно на „Витрувиански човек“ и оказва същото необяснимо емоционално въздействие. И да, анатомично има несъвършенства, тъй като Леонардо я прави въз основа на наблюденията си при дисекции на крави, но точността й е поразителна за инструментите, с които е разполагал.

• Най-долу: стопкадър от ренесансовия двор на Сфорца, събрал десетки от най-изявените художници, учени и мислители (не само) за онова време, включително Леонардо – в качеството му на импресарио на театрални представления.

Мога да продължа още много – с изумителния план за преместване на руслото на река Арно; с писмото до един от полубратята му, в което полушеговито обяснява, че раждането на наследник не е повод за радост; със сагата около отказа да нарисува портрет на небезизвестната Изабела д’Есте; със свидетелствата за белите на Салаи и хитростите в перспективата на „Тайната вечеря“.

Спирам дотук не само защото надхвърлих размерите на листа. А и заради поредния размазан щрих, който ще остане с мен от тази биография – че ефектът сфумато важи не само за изкуството. Хубаво е да останат загадки и размити контури. Освен всичко те провокират любопитството.