Помолихме Диана Петрова да разкаже за гостуването си при пловдивските ученици от училище „Черноризец Храбър”. Диана гостува там по покана на учители, за да се срещне с децата и да ги запознае с чудото на приказките. Прочетете нейните впечатления от това гостуване:

Пловдив е град на културата. Книгата там се чувства като у дома си. Пловдивчани уважават писаното слово и дори изпитват умиление към него – такова, че може да се сбърка с добре познатото ни отпреди двайсеттина години тачене на знанието. За тях да се срещнат с писател не е просто среща, в която могат да зададат въпроси или просто да послушат. Срещата с писател е събитие! Така се случи и с представянето на „Мъдри приказки” там.

Покани ме непозната жена, която грижливо беше издирила телефона ми от издателството. Личеше, че за първи път кани автор по ентусиазма и въпросите, които ми зададе. Мислех да откажа, тъй като времето ми през седмицата на книгата беше много натоварено, но имаше нещо в гласа й, нещо, което аз самата като по-млада дочувах в своя. Съгласих се и разместих графика си – нищо не беше толкова спешно, колкото да разбера какво ме привлече там.

Трябваше да отида в кварталното училище „Черноризец Храбър”. Приятелка от Пловдив ми обясни, че се намира далеч от центъра, но учителите били много активни. Само това знаела. Когато пристигнахме, беше един от първите горещи дни на пролетта. Слънцето припичаше приспивно, а хората по тротоарите се движеха бавно, може би защото така се движат хората в града на културата. Ралица ми беше дала телефона на майка си – също учител в училището. Нямало да може да вдигне сама, тъй като била в час с мъниците. Хапнах първия си сладолед, преди да се обадя.

Сградата на училището беше реновирана и изглеждаше като модерно частно помещение за малки умници. В двора имаше миникъщички, прилични на тези в детските градини. Хлапета търчаха между тях, а една жена седеше на пейката най-отпред. Запознах се с майката на Ралица. Тя ме поздрави и веднага заразказва за проекта на минибиблиотеките на двора, откъдето децата могат да взимат книги и да четат по пейките.

Бяха подготвили най-шарената зала, където щях да се срещна с два класа. Щом заприиждаха, децата ме поздравиха в един глас, което ми навя спомени за времето, в което ставахме в час да поздравим учител. Засмях се. Не очаквах обаче, че ще ми хареса. Видях и Ралица – дребна, почти девойка с дълбоки тъмни очи, които търсят нещо. Помислих си – сигурно търси вълшебството и се надява аз като администратор от страната на писателите на чудесии, да й подам билет.

Сега разбрах защо съм тук – не биваше да раздавам билети и да поддържам илюзията, че билети за страната на чудесата въобще има, както сама като по-млада мислех. Трябваше да им покажа, че там се влиза свободно, със собствени вълшебни истории, с любов към приключенията и не защото бягаме от реалността, а защото реалността е тази, която ни храни по пътя към вълшебството.

Пловдивските хлапета са страшни умници. Фентъзи продукциите са оставили своя печат върху тях и в приказките им често се появяваше Скайуокър, извънземни и саби. Понякога момчетата се увличаха и забравяха точките, по които трябваше да вървим, за да измислим приказка за пет минути. Момичетата от своя страна пълнеха малките си приказки с пеперуди, къщички по дърветата и красиви взаимоотношения между буболечки. Понякога им трябваше малко помощ – колкото да им покажеш, че могат да се осмелят, че са свободни да измислят каквото им падне. Това ги окуражи за няма и минута и след това не можех да ги спра да намислят нови и нови измишльотини.

Прочетох „Дупката на завистта”, в която става дума за момиче и брат й, на когото завижда. Малчуганите започнаха да споделят за подобни ситуации у дома и се превърнахме в група по взаимопомощ за не повече от още няколко минути. Тази спонтанна готовност да се прескача от един модел на комуникация в друг често се смята за признак на невъзпитаност, но всъщност не е. За мен тя беше живото доказателство, че приказката работи, че тя става повод, който ни помага да говорим за себе си, за проблемите си, а защо не и за това да се похвалим – че видите ли, ние не сме като онези шантави герои в приказките. По-пораснали сме от тях.

Приказкотерапията е точно това – да разприказвате детето, да превърнете приказката в разговор за личния живот. Младата Ралица беше на вид не повече от 25 години, но прегръщаше децата като по-малките си братя и сестри. Тя наистина искаше да направи нещо за тях, нещо, което да запомнят и тежестта от доверието й – почувствах я веднага, щом заговорих. Исках да я предразположа да се отпусне, да се довери и тя на приказките, които си знаят работа. Ще се разкажат, ще дефилират из стаята, ще позабавляват. Едва покрай шоуто ще се случи всичко останало – онова, по-важното, което всички искаме за хлапетата – приказката отвън да стигне до приказката, която така или иначе държат у себе си.

От училището ми подариха чаша с печат на наименованието и тетрадка, в която да си записвам новите идеи. Първо се усмихнах на „Поздравителния адрес”, който получавах за първи път. Благодаряха ми, че ме има и то в ролята си на писател. Знаех, че адресът не е за мен, той е за вълшебните истории, чийто представител днес бях аз. Малчуганите се впуснаха за автографи – на листчета от тефтери,върху книгата, на тетрадки, на специално изработени картички. На една от тях прочетох: „Госпожо писателке, аз много обичам приказки, но нямам много пари.” На друга пък имаше: „Диана, обичам те. Може ли автограф?” Накараха ме да се чувствам като знаменитост, без да си вярвам – просто заради сладкото чувство, което знаеш, че ей сега ще се изпари и ще остави само още килограми.

На изпращане, майката учител ми показа параклиса в училището, който рисува сама. Завършила иконопис и заедно с директорката решили да обрисуват една стая. Когато за последен път хванах ръката й, знаех, че тази жена е майка не просто на учител, тя е майка на училището. От онези дето ще се поскарат, че шумиш, а после ще те наредят така, че да чуваш по-добре. Ще ти помогнат да си довършиш приказката, а когато трябва, няма да помагат – за твое добро.

Навън беше още по-горещо. Минибиблиотеките гъмжаха като кошери. Това училище работеше, а аз копнеех за почивка. Стоварих се без сили в колата и тръгнахме към София.

– Как беше? – попита съпругът ми.
– Като в приказка – отвърнах.