Деница Райкова е преводач и запален читател. Благодарение на нейните преводи познаваме книгите на Филипа Грегъри, Сюзан Колинс, Виктория Айвярд и др. Работата ѝ я е направила познавач и ценител на литературата за млади читатели. С нейно разрешение публикуваме текста ѝ за „Писма до мъртвите с любов“ на Ава Дилийра, споделен в личния ѝ фейсбук профил. 

Това не е истинско ревю, просто някои неща, които си мислех, докато четях книгата, и други, които се въртят в ума ми сега, когато току-що затворих последната страница. Имам нужда да ги напиша.
Тази книга ми беше /косвено/ препоръчана от хора, чието мнение ценя. Може би и затова не започнах да я чета веднага, след като я купих. Чаках да дойде подходящият момент. И вчера реших, че е настъпил.
Ако това ви звучи познато, то е защото вече написах подобни неща за една друга книга – „Всички наши места“ на Дженифър Нивън. Двете книги наистина си приличат – и в двете героините са момичета, загубили трагично сестрите си; и в двете оцелелите сестри се чувстват виновни; и двете книги са „училищни истории“. Но колкото и да ми хареса „Всички наши места“, за мен „Писма до мъртвите с любов“ е не точно по-добрата, а по-скоро, по-зрялата книга. Харесва ми как започва историята – със задачата на учениците да напишат писмо до мъртъв човек. Разпознах себе си и някои от своите преживявания на доста места в тази книга, а задачата с писмата ми допадна особено, защото аз някога пишех на мои любими литературни герои. Дълги писма, написани на задните страници на тетрадката в часа по математика…
Но – казах, че „Писма до мъртвите с любов“ е по-зрялата книга. В нея наистина виждам развитие на героинята. Харесва ми как момичето, толкова съкрушено отначало, че дори не може да предаде домашното си навреме, в крайна сметка чрез писмата успява да разбере себе си. И най-важното – да си прости.
Книгата ми хареса изключително много, и мисля, че я прочетох в точния момент. Това са „моите“ книги за това време от годината – малко тъжни, малко меланхолични, но светли в края.
Поне за мен, единственото наистина предвидимо нещо в книгата беше „получателят“ на последното писмо. Но дори и него „заподозрях“ чак към последните 20 страници. И това ни най-малко не намали удоволствието, напротив, беше идеалният завършек на тази красива и нежна книга.
Книга, която всеки трябва да прочете, за да разбере себе си мъничко по-добре.