По време на лятното си турне „25 години от САЩ ’94“ легендата на българския футбол Христо Стоичков се срещна с млади футболни надежди в Панагюрище, Стара Загора и Петрич. Именно в Петрич Камата прекара повече от час с децата от местните футболни школи и отговаря на въпросите им. Един от въпросите: „Как да стигна до Барселона?“, предизвика Стоичков да изнесе кратка мотивационна реч – известен със своята лаконичност, Камата имаше нужда само от 5 минути. Споделяме с вас цялата реч на Христо Стоичков, защото вярваме, че (също като „Историята“) тази история има силата да промени нечий живот. 

– Господин Стоичков, как да стигна до Барселона?

– Как се стига до Барселона? Има три начина или малко повече. Със самолет. С колело. С кола. Да бягаш. И по вода. Значи пет. Ти кое избираш? 

– Самолет.

– За да хванеш самолета и да стигнеш до Барселона, трябва да си добър ученик, да си добър футболист, трябва да се трудиш много. Да бъдеш много добър приятел със своите колеги, да им помагаш. Ако знаеш в училище повече, да помогнеш на другия. Ако във футбола си много добър, също да помогнеш на своя съотборник, защото той ще го иска. Когато тези неща можеш да ги направиш, ти следваш една цел. Твоята цел е да стигнеш до Барселона. Имаш една цел за осъществяване, но тази цел изисква много труд и работа. Трябва да слушаш треньора на първо място, трябва да слушаш родителите си, трябва да си много добър ученик и да си най-добрият във футбола. Когато постигнеш тези неща, започваш да се изграждаш като личност, а когато се изграждаш като личност, имаш една поставена цел, която да постигнеш – да играеш в „Барселона“.

На мен не ми беше лесно, когато бях малък като вас, да започна в Пловдив и да следвам мечтите си. Да стана голмайстор на България, да стана шампион на България, да съм най-добрият футболист на България. Но думичката „аз“ никога не я използвам. Защо?

Защото – отварям скоба – без моите родители, без моето семейство, без моите приятели, без моите колеги във футбола, без моите треньори, без моите доктори и масажисти, без публиката – нямаше начин да постигна успехи. Затова тези неща трябва вие сами да си ги определите.

Когато кажеш думичката „аз“, ти подсказваш на твоите колеги, че си независим и мислиш само за твоето его. А когато мислиш за твоето его, идва и голямата беда – отделяш се от групата, започват да ти завиждат, никой не ти помага и ти оставаш на едно средно ниво. Затова никога не съм казвал „аз“ и през годините също продължавам да държа на това – независимо че съм станал европейски шампион с „Барселона“, независимо че съм спечелил „Златна топка“ или „Златна обувка“ от световно първенство. Това е благодарение на моето семейство, моята съпруга, моите деца и моите колеги. Без тях днес нямаше да съм тук и вие нямаше да се снимате с тази топка. Днес нямаше да я има и тази книга пред вас, защото много от нещата в книгата, които искам да прочетете, да вникнете откъде съм тръгнал аз и защо съм стигнал днес пред вас с трофей. Този трофей съм го преследвал много години. Горд и щастлив съм, че съм имал възможност да играя в България през детските си години във ФК „Марица“ във ФК „Хеброс“ (Харманли), в националния отбор и в ЦСКА. Оттам всички знаете историята – как съм играл във ФК „Барселона“ и какво съм постигнал там. Затова труд, много труд и след всичко това – много труд.

Нали разбра сега как се стига до Барселона?