„Карта към теб“ на Дж. П. Монингър е роман за изненадващите отбивки на съдбата, които ни отвеждат до истината за самите нас. Това научава Хедър Мългрю, когато заминава на пътешествие из Европа с двете си най-близки приятелки. Плановете ѝ за бъдещето включват живот в Ню Йорк и сериозна кариера, но не и голяма любов. Срещата ѝ със страсния авантюрист Джак обаче напълно преобръща света ѝ.

За съжаление, поводът да се замислим за този момент от пътуването на Хедър е повече от печален. В нощта на 15 април „Нотър Дам“ – един от най-съкровените символи на Франция – бе обхваната от пламъци. Хиляди души от цял свят наблюдаваха със сълзи на очи как пожарът поглъща покрива на катедралата, издигната преди осем века. Също като Констанс, и ние вярваме, че въпреки изгубеното тази безценна постройка ще бъде възстановена и ще заживее нов живот.

На следващия ден Джак и Рейф изчезнаха нанякъде. Казаха ни, че ще се върнат за вечеря и че няма за какво да се притесняваме.

С Констанс отидохме до „Нотър Дам“.

И преди бяхме ходили там по време на пътуването ни, но за Констанс, която изучаваше светците, „Нотър Дам“ беше жива, дишаща сграда, която разкриваше тайни с всеки поглед, отправен към нея. Беше педантична в подхода си: дълго седяхме пред зданието и оставихме очите ни да бродят, където им хареса. Констанс знаеше историята на катедралата – как са започнали да я строят през хиляда сто шейсет и трета година и как им е отнело повече от век, за да я завършат. Как в нея са се провеждали стотици важни исторически и религиозни събития. Как се е настанила на Ил дьо ла Сите. Как са пели Te Deum в края и на двете световни войни. Но за Констанс всичко това служеше просто за фон.
Дойде да види Богородица.

Беше обсебена от нея. От всички светци Констанс обичаше най-много Богородица, а „Нотър Дам“ – „Света Богородица“ – съдържаше трийсет и седем скулптури на Дева Мария. Фикс-идеята на Констанс обаче беше свързана най-вече със статуята на тимпана „Коронацията на Богородица“. Първоначално скулптурата е принадлежала на параклиса „Сент Енян“ в древния Канонически манастир и е заместила Девата от XIII век, съборена през хиляда седемстотин деветдесет и трета го­дина.

– Ето я – каза ми Констанс, когато най-сетне влязохме в сградата и застанахме пред нея. Тя преплете пръсти с моите, а очите ѝ започнаха да се насълзяват, докато я описваше: – Това е олтарът на Дева Мария. Олтарът е тук от XII век, но статуята невинаги е била една и съща. Regardez! Не изглежда особено внушителна, докато не спреш да я разгледаш отблизо. Виждаш ли я? Тя е млада майка, Хедър. Точно това ми харесва в нея. Тя е млада жена, която са помолили да приеме в утробата и обятията си божественото. Възхищавам се на многозначител­ността на тази скулптура. Вижда се, че е очарована от детето. Виждаш ли го? Играе си с брошката на плаща ѝ и не гледа точ­но към нея, а бедрото ѝ е издадено напред. Обичам женските бедра, особено когато са изпъкнали. Виждаш ли? Протегнала го е, за да подпре на него детето си, което е спасителят на све­та – всичко се крепи на едно женско бедро. Ала извън цялото това великолепие се крие дребна скромна жена с обичното си дете. Ето защо тази скулптура ме поразява. Толкова съм чела за нея и сега да я видя с очите си… знаеш ли, много промени са се случили пред очите на „Света Богородица“. Хората са прие­мали вярата само след един неин поглед. Знам, знам, аз самата не съм особено вярваща, но, Хедър, вярвам в човешката нужда да вярваме и това е нейното въплъщение.

Обичах Констанс. Обичах я колкото целия свят.

Картина: Васил Горанов