Хиляди страници от изумителните лични дневници на Леонардо, свидетелства от съвременници и десетки нови открития — това са основите, върху които стъпва Уолтър Айзъксън, за да пресъздаде историята на един от най-великите и всеобхватни гении.
Леонардо да Винчи прави дисекции на човешки лица, чертае мускулите, които задвижват устните, и след това рисува усмивката на „Мона Лиза“. Изучава оптика, изследва начина, по който се отразяват слънчевите лъчи, и създава изумителна игра на перспективата в „Тайната вечеря“. Невероятната му способност да комбинира изкуството и науката ражда един от вечните символи на новаторското мислене – Витрувианския човек, вписан в кръг и в квадрат.

Докато Леонардо рисува „Тайната вечеря“, при него често идват хора, които сядат тихо и наблюдават как работи. Създаването на изкуство, както и обсъждането на научни теми, се е превърнало в обществено събитие. По разказа на един свещеник Леонардо „идваше в ранните часове и монтираше скелето“, а после „стоеше там с четка в ръка от изгрев до залез слънце, без да се сети да яде и пие, и рисуваше безспир“. В други дни не рисува нищо. „Оставаше пред нея един-два часа и я съзерцаваше самотно, изучаваше я и критикуваше мислено фигурите, които бе създал.“ Има и драматични дни, съчетаващи маникална активност със склонността му непрекъснато да отлага. Сякаш обхванат от прищявка или страст, той идва неочаквано по средата на деня, „качваше се на скелето, грабваше четката, нанасяше една-две мазки върху някоя от фигурите и внезапно си тръгваше.“

Лудовико Сфорца, неизвестен художник

Странните работни навици на Леонардо може да са очаровали публиката, но в крайна сметка започват да тревожат Лудовико Сфорца. След смъртта на племенника му в началото 1494 г. той става официален херцог на Милано и се заема да утвърждава авторитета си по достоен за уважение начин чрез покровителстване на изкуството и на обществени проекти. Освен това иска да създаде мавзолей за себе си и за семейството си и избира за тази цел малката, но елегантна църква и манастир в сърцето на Милано „Санта Мария деле Грацие“, реконструирана от приятеля на Леонардо Донато Браманте. За северната стена на новата трапезария Сфорца поръчва на Леонардо да изрисува Тайната вечеря, една от най-популярните сцени в религиозното изкуство.

Отначало размотаването на Леонардо поражда забавни анекдоти, като този, че приорът на църквата се изнервил и се оплакал на Лудовико. „Искал нито за миг да не оставя четката, сякаш бил обикновен работник, копаещ градината на приора“ – пише Вазари. Херцогът извиква Леонардо и двамата провеждат сериозен разговор за начина, по който се твори изкуство. Понякога то изисква да работиш бавно, да спираш, дори да отлагаш. Така идеите узряват, обяснява Леонардо. Интуицията се нуждае от подхранване. „Хората с възвишен гений понякога постигат най-много, когато работят най-малко – казва той на херцога, – защото умът им е зает с идеи и усъвършенстване на техните концепции, на които после придават форма.“

Леонардо добавя, че му остава да нарисува две глави: тези на Христос и на Юда. Срещал трудности с намирането на модел за Юда, обяснява, но щял да използва образа на приора, ако той продължава да му досажда. „Херцогът избухнал в смях и казал, че Леонардо има хиляда доводи в своя полза – пише Вазари. – Горкият приор бил уведомен за разговора и се оттеглил да се грижи за градината си, оставяйки Леонардо на мира.“

След време обаче херцогът става нетърпелив, особено след смъртта на съпругата си Беатриче, която умира на двайсет и две годишна възраст в началото на 1497 г. Въпреки че има няколко любовници, той е покрусен, с годините е започнал да се възхищава на Беатриче и да разчита на нейните съвети. Тя е погребана в „Санта Мария деле Грацие“ и Лудовико започва да вечеря веднъж седмично в трапезарията на манастира.

През юни същата година той инструктира секретаря си „да подтикне Леонардо Флорентинеца да завърши работата, която вече е започнал в трапезарията на „Санта Мария деле Грацие“, за да може да се заеме и с другата стена; и да го накара собственоръчно да подпише договор, с който се задължава да свърши в рамките на уговорения срок“. Оказва се, че дългото чакане не е било напразно. Резултатът е най-пленяващата наративна картина в историята, показваща множество елементи на Леонардовия гений. Със своята оригиналност композицията демонстрира майсторско владеене на сложните правила на естествената и изкуствената перспектива, но също и гъвкавост при изменянето на тези правила, когато е необходимо. Способността му да предава движение е очевидна в жестовете на всеки от апостолите. Същото важи за прочутото му умение да следва съвета на Алберти и да изобразява движенията на душата – емоциите – чрез движенията на тялото. Като използва метода сфумато, за да замъглява контурите на предметите, Леонардо размива яснотата на перспективата и конкретния момент.

Книгата „Леонардо да Винчи” можете да поръчате от сайта на Софтпрес или да потърсите в любимата си книжарница.