Блог на СофтПрес
Има две неща, които смъртният човек не бива да узнава: колко дни ще живее и колко пъти ще обича (откъс от „Виенски апартамент” от Радостина А. Ангелова)
Говоренето с Луната не беше нито ново, нито необичайно за момичето. Беше на пет, когато най-после разбра, че не дългокосата Луна, а жената с късата коса е майка й. Но майките не оставят децата си в една стая със страховете им, а жената правеше точно това. Щом мракът седнеше да пирува в детската стая обаче, Луната разплиташе косите си, намазваше ръцете на момичето със светлина, а стъпалата – с умора, и като го сгушваше в дланите си, пращаше лунен конник в очите му.
Конникът грабваше момичето и съня му на седлото си и ги водеше в неродената земя. Там момичето виждаше всичко, което щеше да се случи и на следващия ден, и след седем години, и дори оттатък. Но не се вълнуваше от друго освен дали майка му, Луната, ще бъде с него, за да го пази от страховете и утре вечер.
След време се успокои, защото разбра, че всички край него са смъртни, но не и дългокосата му майка. Затова забрави за Луната и започна да се взира в човешките съдби, които конникът му показваше. Видя и своята съдба – живееше в късостеблено жълтурче, което пред очите му порастваше от камък, цъфтеше като обедно слънце, връзваше таен плод, побеляваше до премала и отлиташе към нероденото небе. Веднъж се опита да преброи децата си, но самото то – дете – не можа да преброи повече от едно. Така видя само първия си син. Друг път се затича след пухчетата, за да преброи любовите си, но конникът го спря. Момичето се разсърди по детски, но Луната кротко обясни:
„Има две неща, които смъртният човек не бива да узнава: колко дни ще живее и колко пъти ще обича. Защото, ако знае, че са много, ще прахосва и двете като неочакван сън по клепките. И нито ще им се наслади, нито ще си вземе поуките от тях. Ако пък човекът знае, че дните или любовите му са малко, душата му се обръща на киселец: хем люти, хем горчи, хем киселее и всеки я стъпква в тревата, без да знае колко вкусна е всъщност чорбата от нея.
А и – добави най-накрая Луната – светът, както лятото, се преобръща изневиделица. Ако предсказаното в неродената земя се обърка?
Виж, ако дните на човека са повече, той ще умре по-рано само защото е повярвал, че са толкова, колкото е предречено. Защото вече си е казал, че трябва да го стори. От този път връщане няма – и да оцелее душата, тялото умира.
Ако пък любовите са повече от предсказаното – човекът не вижда онези, които му идват отгоре. И да спрат на пътя му като бездомно кутре, не им вярва, защото вярва повече на предсказанията, отколкото на очите и сърцето си.
А когато човекът подритне с крак жива любов, тогава и тялото, и душата му умират.”
И като сгуши момичето в дланите си, заспаха и двете. Като ги видя, мракът пристъпи напред, та причерня съвсем.
Скоро щеше да съмне.
„Виенски апартамент” е книга виенско колело. Завърта се и разпилява емоциите между горе и долу. Позволява да погледнеш отвисоко и те държи сигурно, така че забравяш околния свят. Във всяка кабина се крие отделна история – самодостатъчна, но неотменно свързана с всички останали чрез общата ос.
Това, което задвижва въртенето, е Бианка – жената, решила да открие възможно ли е да превърне австрийската столица в свой дом. И ако го направи, дали ще е заради себе си, заради мъжа, с когото има (почти) незапочнала история, или заради малкия си син. Жилището, което наема за седмица, трябва да изиграе ролята на помощник – в хотел не би се почувствала у дома си. И апартаментът наистина ѝ подава ръка: кварталът, където се намира, става причина за съдбовна среща. Собственикът му пък се оказва повече от хазяин, изваден от калъп с австрийски етикет.
Докато Бианка пише ново начало по белите стени на своя виенски апартамент, Радостина А. Ангелова отваря прозорците към множество други съдби. Част от тях минават през деня на Бианка. Друга част са скрити в текстове, които се гмуркат в дълбокото и разказват за любов, скрита в пламък на прага; за кафе, попило тайните на чужди устни; за лунна мъдрост и цъфнали женски очи.
