Винаги се вълнуваме, когато нашите читатели дадат отзив за книгите ни. Това ревю, публикувано във  Vampire Ladies Forum от потребител с псеводонима Orchid. Ревюто не съдържа спойлери, но за сметка на това е много откровено и аналитично. Благодарим на Vampire Ladies, че ни изпратиха ревюто! Приятно четене!

„Седем години копнеж“ е роман, който може да бъде наречен по много начини: достоен предшественик и вдъхновител на поредицата „Кросфайър“, влудяваща смесица от страст и романтика и прекрасно разпускащо четиво, който е пиршество за любителите на историческите любовни романи. За мен по-скоро се побира във втора и трета категория, тъй като, да си кажа честно, не открих особена прилика с „Кросфайър“.

Може би единственото, което ги свързва, е това, че ясно си личи афинитета на авторката към подробните описания на страстни любовни сцени. А също и образът на главния герой, който е твърде обаятелен и магнетичен, за да му устои която и да е жена, но въпреки всичко в характера му има тъмна страна, която се изразява в лека обсебеност.

„Седем години копнеж“ – съвсем неволно, може би – не се подчинява напълно на времето, в което се развива действието. Свободният начин, по който се държаха героите през голямата част от романа; начина, по който разговаряха, и то на обществено място, определено не са съвсем характерни за тази епоха. В крайна сметка тази разкрепостеност придаде екзотични измерения на романа и героите и доста лесно свикнах с нея, даже ми хареса.

Прологът създава доста подвеждащо впечатление за главните герои, поставя рамки и прегради в поведението им, които по-нататък в сюжета предстои да бъдат сринати до основи.

Джес е описана като желязна лейди, като порцеланова статуя без емоции – съвършено недосегаема, порядъчна и изтънчена дама, която неотлъчно следва установените норми на поведение. Тя е образец на въздържанието, възпитанието и благоприличието, което толкова се харесва от английското общество. Сестрата на Джесика, Хестър (името й ми се стори по-подходящо за някой домашен любимец), е жизнена и лъчезарна и не се свени да изкаже възторга си от вида на привлекателния Алистър Колфийлд, но Джесика бърза да охлади възхищението й с хладно безразличие. За Джесика този мъж е пройдоха, с когото е опасно да се общува, но е и твърде вълнуващ, за да бъде пренебрегнат.

От своя страна Алистър и Майкъл обсъждат дамите, като става ясно, че се опитват да прикрият своя копнеж по тях. Алистър е див, необуздан, изпълнен с енергия и нехаещ за репутацията си. Изглежда, от съвсем млад всячески се опитва да се представи за нехранимайко и чаровен женкар пред обществото.

На пръв поглед и двамата главни герои отговарят напълно на тривиалния подход при изграждането на образите в историческите любовни романи.

Всеки стои на прага на своето бъдеще – Джесика предстои да се омъжи за уважавания виконт Тарли, а Колфийлд явно го удовлетворява липсата на добри перспективи в живота. Но трябва да ги разберем, все пак от всяка уважавана дама се очаква да сключи изгоден брак, а от всеки син, който не е първороден в семейството, се очаква… ами, всъщност нищо не се очаква. По правило Алистър няма да получи титла, следователно няма да има кой знае какво да предложи на бъдещата си съпруга, така че защо да си прави труда да се издига в очите на хората, след като може просто да се отдаде на разгул.

Дотук нищо ново, но…

Съдбата явно е решила да обвърже, макар и не чрез брак, Джесика и Алистър, като ги постави в центъра на доста деликатна сцена. Джесика става неволен наблюдател на тайна среща, в която Алистър е активен участник.

Не се сещам за друг роман, в който да е имало дори намек за такъв момент. Непривично е и определено ми се видя като нещо свежо. Има нещо интимно в цялата сцена, тъй като оставя усещане, сякаш Алистър всъщност е приковал в беседката Джесика, а не другата жена, може би заради тежестта на погледа, който споделят и който създава невидима връзка между тях. Страстният момент се запечатва в ума и на двамата и променя живота им завинаги, като отключва неподозирани емоции у младата жена, а Колфийлд е обречен на седем години копнеж по жената, която знае нещо толкова лично за него.

Нататък, по-точно седем години по-късно, сюжетът ни среща с вече порасналите и променени герои. Джесика е прекарала шест блажени години в щастлив и спокоен брак с виконт Тарли – радвали са се на взаимно обожание и уважение един към друг. За нещастие, Джес остава вдовица, а разбира също, че обичният й мъж й е завещал имението „Калипсо“, и сега, година след смъртта му, е решена да предприеме дългото пътуване по море дотам, като се надява, че то ще й помогне да преодолее загубата на съпруга си.

Алистър вече е възмъжал, по-зрял е, а сега е и по-привлекателен от всякога, освен всичко е успешен търговец. Накратко, сега представлява още по-голямо изкушение за дамите, само дето е оставил зад гърба си миналото, изпълнено с удоволствия и много жени, а в ума му е само една жена. Споменът за нощта в градината на имението „Пенингтън“ е оставил траен отпечатък у него и е по-ярък от всякога.

Сега Джесика и Алистър са изправени пред предизвикателството да прекарат няколко седмици заедно на кораб по пътя за имението „Калипсо“. Няма нищо по-романтично, изкушаващо и предизвикателно от пътуване на кораб далече от зоркия поглед на лондонското общество. А като прибавим това, че Джесика вече е свободна да решава сама бъдещето си, а и тя и Колфийлд изгарят един за друг… ами, всъщност е въпрос на време и е неизбежно да се отдадат на отдавна изгарящата ги страст.

Романът спокойно може да се нарече еротичен, тъй като авторката основно залага на взаимоотношенията между главните герои, набляга на любовните сцени, а голяма част от диалозите между тях отново са свързани с обсъждането на страстта и отдаването. Всъщност, ако погледнем реално, взаимоотношенията между Джесика и Алистър се разиграват основно в кревата, което като цяло не ми пречи, но ми се щеше да има повече интрига.

Все пак в романа са засегнати и много сериозни теми, свързани с физическото насилие и психическия тормоз. Всеки от героите притежава своите демони, страдал е в миналото или някой издевателства над него сега. Това се отразява и на настоящото им развитие, задушава ги и им пречи да се доближат до истинското щастие, да се отърсят от страха и надеждата за промяна и да продължат напред.

Бащите на Джесика и Алистър са ги потискали в миналото и сега те са лишени от достатъчно самочувствие и в известна степен от увереност, че са достойни за пълноценен живот.

Въпреки всички усилия, които бащата на Джесика е положил, за да я превърне в перфектен образец на достойнството и благоприличието, тя без свян ги запраща по дяволите още преди седем години, когато става свидетел на страстната тайна среща между Алистър и два пъти по-възрастна от него дама. Тогава Джес не побягва засрамена, а остава на мястото си, притеглена от невидима сила, и се наслаждава на усещанията. Тя открива нова, неподозирана страна в себе си.

Това ме изненада и определено открои героинята от до болка познатите образи на невинна и незнаеща какво желае дама, която само чака някой обигран женкар да й покаже тъмните тайнства на страстния полов акт. Тя е напълно наясно със своите тайни желания и копнежи, въпреки че в началото я изпълват угризения и съмнения дали да се отдаде на мъжа, когото е избягвала в миналото, и то толкова скоро след като остава вдовица. В крайна сметка се предава доста бързо. Хубаво е, че Силвия Дей не протака до безкрай върховия момент, в който двамата започват страстна любовна връзка, защото съм се уморила от подобни сюжети, които уж целят да държат в напрежение читателя, но в крайна сметка мен ме отегчават.

Харесва ми също, че в романа има и второстепенна двойка, която също е доста интересна. Сестрата на Джесика, Хестър, и по-малкия брат Тарли също таят чувства един към друг, но Майкъл определено е наясно с тях, докато Хестър не подозира, че възхищението, което изпитва към приятеля си от детството, отдавна се е превърнало в нещо повече. Тръпките на привличането я обгръщат всеки път, когато се намира в близост до него, но Хестър е твърде погълната от проблемите и разочарованието в брака си, за да удостои с внимание едно толкова хубаво чувство. Дори не съзнава, че топлината, която я изпълва в компанията на Тарли, се дължи не на радостта, че го вижда, а на нещо много по-дълбоко.

От жизнеността на Хестър не е останало нищо, защото съпругът й се е погрижил да й отнеме всяка частица радост, като излива яростта, разочарованието и страховете си върху нея. Ненавиждам такива мъже, те са нищожества, болни мозъци. За жалост, по онова време мъжът е бил напълно свободен да разполага както пожелае с живота на съпругата си. Дали Тарли ще я спаси от тиранията на нещастния брак и каква ще е съдбата на тяхната любов, която изглежда безнадеждна, ще разберете, ако прочетете книгата.

Мисля, че ви стана ясно, че романът ми хареса по редица причини. Достатъчно грабващ е и притежава всичко необходимо, за да ви отвлече от натовареното ежедневие. Надарен е с разнообразни герои, достатъчно задълбочен сюжет за жанра, необичайни ключови моменти, немалко страсти и остроумие, което би могло да го превърне в един от най-добрите романи в целия любовен жанр изобщо.

Много ми се иска да прочета още нещо подобно от авторката. Препоръчвам „Седем години копнеж“ на всички, които обичат разтоварващи романи с любовно-еротично-романтичен привкус, но се колебая дали да го препоръчам на феновете на „Кросфайър“, тъй като, както споменах по-горе, романът няма много общо с тази поредица. Все пак вярвам, че ако подходите с правилната нагласа и се опитате да разграничите романите, няма да си създадете погрешни очаквания и също като мен ще се потопите в романа и ще му се насладите докрай.