„На живот и смърт“ е не просто история за бягство от затвора, а спиращ дъха разказ за изтерзан мъж, който държи на думата си и изпълнява обещанията си на всяка цена и въпреки всичко. Преди няколко дни романът бе отличен с голямата награда Gold Dagger за най-добър криминален роман на Великобритания. Роуботъм победи в доста престижна компания от финалисти сред които Робърт Галбрейт с „Копринената буба“ и Стивън Кинг с „Мистър Мерцедес“, научаваме от „Аз чета“. 
Майкъл Роуботъм е роден през 1960 г. Той започва като писател в сянка на мемоари на известни личности. Стои зад автобиографиите на певиците Гери Халиуел и Лулу и шоумена Ролф Харис. Впоследствие се пренасочва към криминалната проза. Публикувал е 11 романа от 2004 г. насам, съобщава lira.bg.

„На живот и смърт“ излиза на български език в началото на октомври в печатен и електронен формат  като част от поредицата „Хит трилър“ на издателство „Софтпрес“.

Затворът се опитваше да убие Оуди Палмър всеки ден. Дока то е буден. Докато спи. Докато яде. Докато се къпе. Докато обикаля в двора за упражнения. През всеки сезон, в изгарящо лято или вледеняваща зима, затворът се опитваше да убие Оуди Палмър, но той някак си съумя да оцелее.

В съзнанието на Мос Оуди сякаш живееше в паралелна вселена, където дори най-ужасните деяния не можеха да променят поведението му. Мос беше гледал филми за хора, които са се върнали от отвъдното, защото нещо в живота им е останало недовършено. Струваше му се, че Оуди е изпратен обратно от Ада – или заради объркване в деловодството на Дявола, или поради сгрешена самоличност. Човек само по една причина може да оцени живота в затвора – ако навън е изтърпял нещо много по-лошо.

Мос видя Оуди за първи път, когато младият мъж се изкачи по рампата с останалите новопристигнали. Дълга като футболно игрище и с килии от двете страни, рампата наподобяваше пещера с излъскан под и жужащи флуоресцентни лампи. Обитателите на основната част на затвора гледаха от килиите, подвикваха и подсвиркваха на рибките. Внезапно вратите на килиите се отвориха и хората се изсипаха навън. Случваше се само веднъж дневно и беше като час пик в метрото. Затворниците уреждаха стари сметки, даваха поръчки, събираха контрабанда или си набелязваха мишена. Беше добър момент да пролееш кръв и да ти се размине.

Не мина много време, преди да открият кой е Оуди. При други обстоятелства той щеше да стане сензация, понеже беше млад и привлекателен, но хората се интересуваха повече от парите му. Имаше седем милиона причини да се сприятелиш с Оуди или да го посереш от бой.

В рамките на няколко часа след пристигането му името на новобранеца се беше разпространило по затворническата клюкарска мрежа. Вместо да се паникьоса или да умолява да го вкарат в Дупката, Оуди спокойно крачеше из двора за упражнения, където хиляди мъже бяха крачили милиони крачки преди него. Оуди не беше гангстер или бандит, нито пък убиец. Не се и преструваше на такъв, което често му създаваше проблеми. Нямаше престъпно минало. Нямаше защита. За да оцелее в затвора, човек трябва да създава съюзи, да се присъедини към банда или да си намери защитник. Не можеше да си позволи да бъде хубавичък, деликатен или богат.

Мос го наблюдаваше от разстояние, с любопитство, но без да се интересува особено. Повечето рибки се опитваха да демонстрират нещо от самото начало – да маркират територия, да предупредят акулите да се държат настрани. Добротата се приема за слабост. Състраданието, доброжелателството – също. По-добре да изхвърлиш храната в боклука, отколкото да оставиш друг да я вземе. Никога не отстъпвай своя ред на опашката.

Първият, който се пробва с новия, беше Зара. Предложи да намери на момчето малко контрабанден алкохол. Оуди отказа учтиво. Зара пробва друг подход – обърна таблата му с храна, докато Оуди минаваше покрай масата му. Оуди погледна към локвата от сос, картофено пюре и пиле. После вдигна очи към Зара. Някои от другите затворници се изсмяха. Зара сякаш порасна с петнайсет сантиметра. Оуди не каза и дума. Наведе се и започна да загребва пюрето от храна и да го слага обратно в таблата си. Хората се отдръпнаха от тях. Изглежда, всички очакваха нещо досущ като пътници в спрял влак. Оуди все още клечеше на пода и събираше храната, без да обръща внимание на никого. Сякаш обитаваше пространство, което сам си е създал, отвъд мисленето на другите хора, място, което по-посредствените мъже можеха само да си мечтаят да достигнат.

Зара погледна към обувките си. Върху тях имаше петна от сос.
– Оближи го – каза.
Оуди въздъхна уморено:
– Знам какво правиш.
– И какво е то?
– Опитваш се да ме накараш да се бия или да се предам, но аз не искам. Дори не знам името ти. Ти започна и мислиш, че не можеш да отстъпиш, но не е така. Никой няма да си помисли, че си по-малко мъж. Никой не се смее.
Оуди се изправи, все още държеше таблата.
– Някой от вас смята ли този мъж за забавен? – извика. Зададе въпроса толкова искрено, че Мос видя как хората сериозно се замислиха. Зара се огледа, сякаш губеше почва под краката си. Замахна да удари Оуди, защото насилието бе обичайният му резервен план. В същия миг Оуди прасна главатаму странично с таблата. Разбира се, така само го предизвика.Зара се втурна напред с рев, но Оуди беше по-бърз. Заби ъгълана таблата в гърлото му с такава сила, че го повали на колене.Зара се бореше за въздух, докато се свличаше на пода. Пазачите пристигнаха и го отнесоха в болницата на затвора.

Мос реши, че Оуди сигурно иска да умре, но не беше така. Затворът е пълен с хора, които вярват, че отвъд собственото им съзнание светът не съществува. Не могат да си представят живота отвъд стените, затова си създават свой собствен. Там, вътре, човек е нищо. Просто зрънце пясък под нечия обувка, бълха върху куче, пъпка на задника на дебел мъж. Най-голямата грешка, която човек може да направи в затвора, е да вярва, че изобщо има стойност.

Всяка сутрин това се повтаряше. Само в първия си ден Оуди се сби с дузина мъже, а на следващия бройката се удвои. Докато заключат затворниците в килиите, беше толкова жестоко пребит, че не можеше да дъвче, а двете му очи бяха като пурпурни сливи.

На четвъртия ден Зара изпрати съобщение от болницата назатвора, че иска Оуди Палмър мъртъв. Бандата му уреди нещата. Въпросната вечер Мос взе таблата си с храна и я занесе намасата, където Оуди седеше сам.
– Може ли да седна?
– Живеем в свободна страна – промърмори Оуди.
– И все пак не е така – отвърна Мос. – Особено когато си бил в затвора толкова дълго, колкото аз.
Двамата мъже се хранеха мълчаливо, докато най-накрая Мос изплю камъчето:
– Канят се да те убият на сутринта. Може би трябва да помолиш Грейсън да те сложи в Дупката.
Оуди се взря над главата на Мос, сякаш четеше нещо във въздуха, и каза:
– Няма да го направя.

Moс реши, че Оуди е или наивен, или глупашки смел, а може би наистина искаше да умре. Това не бе борба за липсващите пари. Никой не може да похарчи седем милиона долара в затвора – дори да е силно пристрастен към наркотици или да плаща за денонощна защита. И не ставаше дума за дребните неща като шоколадови блокчета или допълнителен сапун. В затвора, ако се издъниш… умираш. Ако погледнеш някого накриво… умираш. Седнеш ли на грешната маса по време на хранене… умираш. Тръгнеш ли по грешната страна на коридора или в двора за упражнения, храниш ли се твърде шумно… умираш. Дребнаво. Тъпо. Злополучно. Фатално. Имаше принципи, по които се живее в затвора, но те не трябваше да се бъркат с приятелство. Затворническият живот поставяше хората близо един до друг, но не ги сплотяваше, не ги обединяваше.

На следващата сутрин в осем и половина отвориха вратите и рампата се напълни. Хората на Зара чакаха. Бяха дали задачата на новобранец, който криеше в ръкава си фибростъкло от подметка на обувка. Другите бяха заели позиции за наблюдение или стояха наблизо, за да му помогнат да се отърве от оръжието. Щяха да изкормят рибката като истинска риба.